Габриела Дамянова: Във време, в което Ботевата страст не гори, Вазовото слово не ехти и Паисиевото перо не кори - будителите сме ние!

366 преглеждания

Представяме ви отличеното с първа награда есе от конкурса „Будителят си ти“

EspressoNews представя отличеното с първа награда есе от конкурса „Будителят си ти“, организиран от социалната мрежа за добри дела Volontime. Автор на есето е Габриела Дамянова от Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент-Екзюпери”, гр. Пловдив.

В едно особено време като нашето, отровено с псевдопатриотизъм, сребролюбие и нехаене, добротата е онзи низвергнат блян, загубил силата си някъде през тъмните векове на мъглявото ни минало, а в народната ни памет едва-едва трептят гласовете на някогашните просветители и будители, чиито дела и думи все повече избледняват и се превръщат в отломки от миналото. В една порочна действителност, издигаща на пиедестал малодушието и фалша някогашните страстни призиви към пробуждане на спящия вековен сън народ, добродеяние и народна обич звучат съвсем тихо, почти не се чуват, лутат се из сенките на нашето недавно и чакат някое будно и достойно сърце, което да ги чуе...

И на пръв поглед, изглежда, нашият колоритен XXI в. е век на разруха, алчност и бездушие – това е реалността, която непрестанно ни заобикаля, сковава душите ни в безнадеждност и отчаяние и не ни позволява да видим, че там някъде, много далеч напред трепти все още слабата искрица на доброто – този крехък лъч светлина, който разсейва черните облаци на омразата и простотата и носи надеждата за едно по-добро утре.

Но тези думи не биха имали никаква стойност, ако зад тях не стоеше нашият собствен досег до нечия добрина – такава е нашата природа – неспособни сме да повярваме в нещо, предимно нещо хубаво и красиво, ако не сме се убедили в него със собствените си очи. Апостол Тома Неверни би бил горд с нас.

И когато видим пред себе си човек, чието сърце е безкористно, чисто и добро, когато се убедим всячески, че той е действителен, жив, че стои тук, пред нас, а не е някакъв мит, тогава за пръв път истински съзнаваме, че това необикновено чудо, наречено доброта, наистина съществува.

И за щастие моят житейски път се преплете с този на един необикновен човек, носещ в себе си пламъкът на миналите революционерски борби, храбростта на някогашните въстаници и святата идея за свобода. Името му е Йордан Генчевски. Той е наследник на Иван Атанасов Танов, наричан още Арабаджията – най-големият и знаменит революционер в село Царацово, намиращо се в покрайнините на красивия Пловдив. Закърмен с истории за своя славен предшественик, Данчо посвещава живота си на това да прослави самоотверженото дело на Иван Арабаджията и никой никога да не забравя името на най-верния съратник на самия Дякон Левски.

Но добрината на моя сърцат съселянин се заключава в друго едно изключително деяние, което ще стои като стожер на милосърдието и човеколюбието дълго след като ние си отидем. Но за да стигнем до него, ще трябва съвсем за кратко да се отклоним с по няколко думи за революционерското минало на моето вероятно не особено известно село, което обаче играе ключова роля в освобожденската съпротива на Пловдивския окръг в навечерието на нашето Освобождение.

Село Царацово е родното място на не един и двама революционери – някои, подобно на Иван Арабаджията и Божил Ходжев, оставят ярък спомен в съзнанията на хората, но други остават съвсем забравени и никому неизвестни. Костите на тези бедни клетници лежат незнайно къде, пръснати по селото и неговите покрайнини, а имената им отдавна вече са изчезнали в сенките на миналто.

Но в своето вродено родолюбие, Данчо реши сам да потърси гробовете на низвергнатите юнаци, да сбере костите им в двора на местната църква и там, в дома Божий, хората да отдават своята почит към паметта на ония бедни опълченци, загинали за свободата. И зад тази изключително достойна постъпка не се крие нито общинско финансиране, нито европейско субсидиране – крие се само преклонението пред миналата слава и безкористното човеколюбие. И търси той гробовете на знайни и незнайни герои, открива ту счупена надгробна плоча, ту някое ръждясало, изкривено кръстче, събира тези забравени от времето и неговите деца останки, за да може един ден в двора на царацовската църква „Св. Георги” да се построи костница, в която най-сетне геройски загиналите да открият своя вечен покой.

Деяния като това на Данчо са способни да възвърнат вярата, че доброто не е термин от научната фантастика, а напротив – то все още битува из човешките сърца, скрило се надълбоко под грозотата, страха и злобата. И само надеждата, че добри дела като това няма да се считат за феномени и чудеса вбъдеще, крепи нашия иначе объркан свят, накарал ни коварно да повярваме, че идеалите и стремежите на някогашните родни будители са отживелица, нещо далечно, което никога не ще се завърне. Но точно както грозотата на нашия свят всячески загнездва в нас черните пипала на отчаянието, безсилието и угнетеността, така и добротата със своето всемогъщество е способна да преобърне нашия кръгозор и да просветли бъдещето. Стига само да вярваме и сами да бъдем част от грандиозен план като този. И не са ни необходими колосални, изключителни неща. Достатъчно е да започнем с нещо съвсем малко, на пръв поглед дори съвсем маловажно. Но значимо. Добро.

Това е нашето битие – във време, в което Ботевата страст не гори, Вазовото слово не ехти навред и Паисиевото перо не кори народа за неговото бездействие, будителите сме ние. В нашите ръце е съдбата ни и тази на нашия род. Ние сме нейните ковачи. Такава е ориста ни и ние сме безсилни пред нея...

А възможно ли би било да допуснем, че човешкият род, изменил изцяло своята изначална същност, е забравил вече да вижда доброто, а то неминуемо да съществува някъде насред динамичния ни живот? Ставаме ли дотолкова самовглъбени и цинични, че вече да не можем да различим онези малки жестове на добрина, които в крайна изпълват със съдържание и пълноценност нашия свят, макар и вече да не можем да съзнаем това?

Ала дори и да е така, добротата продължава да живее в историите от миналото и оттам блести в своето великолепие.

Така например през деветдесетте години на миналия век в същото това пловдивско село Царацово започва строежът на една детска градина, чиито стени биват издигнати, благодарение на доброволния и всеобщ труд на жителите на селото. Някои – изтощени от полската работа, други – уморени от нощните работни смени, но те всички всеотдайно градили детската градина тухла по тухла и за какво? Заради тлъста заплата? Или за необходимата иначе надница? Не. Заради желанието един ден, макар и след много години, децата и внуците на тези всеотдайни работници да стъпват в детската градина, построена от ръцете на техните предци, желаещи нищо друго, освен по-красиво място за своите потомци.

Особено време е нашето... И макар да не ни е отредено да избираме епохата, в която да се родим, можем поне да изберем как да изживеем краткия си земен път, знаейки, че именно в най-непрогледната тъма светлината блести най-ярко. Това е нашата действителност – мрак, изтъкан от душевна безпътност, алчност и коварство, а светликът, който ще озари в своя блясък бъдещето, е добрината, посята по рождение в човешката природа, страстният призив за просвета, ехтящ от дебрите на нашето минало и вярата, че отново идват славни дни за нашия народ.

„И ту с перо остро, ту с гореща реч

надеждите сейше наблиз и далеч.

Един само буден сред толкова спящи,

ти един за всички като демон бдящи

работѝ, борѝ се, стрескà, вълнувà,

тук мъдрец замислен, там луда глава...”

Из „Раковски” на Иван Вазов

Габриела Дамянова, Френска Езикова Гимназия „Антоан дьо Сент-Екзюпери”, град Пловдив