Ледената стихия и сънят в града под Балкана

258 преглеждания

За емоциите и действията, които ни обхващат по време на градушка, разказва Ани Павлова

Работата ми е да превръщам трагедиите на хората в истории, интересни за четене. Ето една, която може да се случи навсякъде и по всяко време. Разказвам, за това, което се случи преди няколко нощи във Враца, но мисля си, че читателите ще познаят сходни емоции и поведение, независимо от населеното място.

Късно вечерта градушка в продължение на почти 30 минути връхлетя град Враца. Часът беше 22, когато заваля. „Обикновен летен дъжд“, помислиха си хората, които отдавна вече бяха приспали децата, а и те самите се унасяха в блаженото царство на съня. Никой от тях не си даваше сметка какво ще се случи точно след час. Времето се влошаваше с всяка изминала минута. Дъждът ставаше все по-силен, а ярки светкавици разкъсваха небосвода, съпроводени с гръмотевици. Целият град беше обхванат от стихията, което е необичайно за сезона, тъй като летните бури се проявяваха в различни краища.

Часът беше 23 и нощта напредваше, когато умореният град се събуди от ужасяващ шум. Ледени късове с големината на орех падаха яростно върху первазите на прозорците. Лампите огряха между блоковите пространства и уплашени очи надничаха иззад завесите. Шумът от падащата градушка беше толкова силен, че хората имаха чувството, че ще „влезе“ вътре при тях. Дограмата обаче бе най-малкият проблем на тези изтерзани души. Всеки втори човек във Враца има собствено превозно средство, което за да купи е търпял лишения. Е, представете си погледа на мъжа, който гледа как кубчетата лед дълбаят покрива на колата му. Тази нощ  същите тези междублокови пространства бяха пълни с автомобили и… безнадеждни погледи. Колко ли ужасна щеше да бъде идната утрин? Хората обаче нямаха никакво намерение да я дочакат. Най-безстрашните още по-време на бурята преместиха колите си под някое дърво, останалите изчакаха градушката да спре и по-домашни дрехи с чадър в ръка излязоха да проверят щетите. В 23:34 малки фенерчета за светиха в тъмното, огрявайки паркингите. Не, че нещо се виждаше. И все пак спокойно си легнаха тези, които не видяха вдлъбнатини по колите си, ала горко на онези, чиито бяха сякаш използвани за мишени от оръжейната фабрика в Казанлък. Интересно какъв ръст са отбелязали телефонните оператори, защото мобилните не спряха да звънят в тази нощ. Оплаквания, плач, въздишки, утехи или пък уверения, че всичко е наред се чуваха зад затворените врати на апартаментите. След като градушката спря, еуфорията утихна и хората най-накрая намериха покой в съня. До следващия път.

Ани Павлова, победител в „Работилница за репортери 2018 – Родова памет“