Започнахме пътуването си от малкото старопланинско градче Своге -за тези, които не знаят и не се досещат, това е „градът на шоколада“ и неслучайно изтъквам този факт. Това не е просто хранителен продукт -някои дори го наричат „елексира на щастието“ (аз лично не съм най-големият привърженик на сладките изделия, но нямам против да внеса още малко щастие в живота си, а и всяко правило си има изключение).
И така след като отделих достатъчно време на шоколада, е време да премина към същественото. Аз и моето семейство се отправихме към манастир „Седемте престола“ - това беше крайната ни цел. Идеята хрумна на моите родители и разбира се, аз я приех с въодушевление. Още с първите изминати километри, се убеждавах, че ни предстои незабравимо приключение. С нетърпение очаквах да видя Вазовата екопътека отново. След последното си посещение там, бях забравила какво е чувството да вървиш по стъпките на българския поет Иван Вазов. Въпреки че се движехме с автомобил и гледката от стъклата, видяна за секунди, не е същата, мисълта, че съм някъде „близо“ до Вазов, ме удовлетворяваше. Пътувахме още 3-4 километра и пред нас се открива нещо, което не се вижда всеки ден - малка къщичка, „кацнала“ на Лакатнишките скали. В първия момент не я видях. Единственото, което забелязах, бе втораченият поглед на майка ми към къщичката, който така и не можех да разбера от какво е привлечен. При думите: „Погледнете нагоре!“, аз вперих очи в скалите. Думите не могат да опишат възхищението, което предизвика у мен тази къщичка, направена от алпинисти. В този момент баща ми попита:
- Знаете ли, че тук се намира и пещерата „Темната дупка“. Интересен факт е, че тя е една от първите изследвани и картирани пещери. Дължината й от 5300 м я прави най-дългата старопланинска пещера и изобщо една от най-дългите пещери в България.
- Чувала съм за нея, но съм ходила само до паметник „Септемврийци 1923 г.“, също намиращ се в този район. Посветен е на загиналите в Септемврийското въстание от 1923 г. - отговори майка ми.
Докато родители ми разговаряха, дори отдалеч аз съзрях червеникавия цвят на монумента, напомнящ за трагичните събития от 1923 г. и жертвите дадени в тях. Силно впечатление ми направи и това, че различните поколения оставят нещо след себе си. Реших, че непременно трябва да се допитам до Google, за да съм сигурна в информацията -макар че повече вярвам на хората около мен, отколкото на Интернет (за много хора звучи странно, нали?!). Емоциите, които имах в тези моменти, наблюдавайки цъфналите дръвчета, долавяйки шума на река Искър, ме отнасяха в друг свят. Сякаш не се движех по асфалтовия път, а летях.
Емоцията не е просто „понятие, изразяващо психичното състояние на индивида“, както ще прочетем в Уикипедия. Съвършената природа, която е в противовес на нас несъвършените човеци, ме изпълва с радост, но и едновременно с това ме кара да се замисля. Не всеки има сетивата да я почувства, за съжаление. Някои ще кажат: „Как да почувствам природата“ или „Тази природа е виновна за бедствията, отнели хиляди човешки животи, разбили хиляди домове и семейства“. Това беше и тема на разговор между мен и родителите ми. Всички бяхме единодушни по отношение на двете понятия „човек“ и „природа“. Не природата е тази, която унищожава нас -ние сме тези, които съсипват нейната цялост, а тя просто проявява инстинкта си за самосъхранение. Но има и такива, които все пак се грижат за нея.
Приятно е, когато виждам направените от дърво пейки или построените чешми покрай пътя, на които човек се спира да отдъхне, но за жалост процентът на хората, които не щадят природата, не е толкова нисък. Често ставаме свидетели на хвърчащите найлонови торбички, на изхвърлените отпадъци на метри от предназначените за това места. По пътя ни към манастира също се натъкнахме на подобно нещо - една торбичка се движеше успоредно с нас в продължение на 2-3 минути. В онзи момент това предизвика у всички ни смях. Пишейки пътеписа си сега обаче, не съм развеселена от този факт, а напротив - разочарована. Нима сме способни да направим къщи, чешми, пейки, манастири, но нямаме достатъчно сила да отидем до кошчето за боклук?
И така, възхищавайки се на красивото и укорявайки грозното, неусетно достигнахме крайната си точка. Манастирът „Седемте престола“ се яви пред нас с цялото си изящество. Картините, предизвикали възмущение, изчезнаха от съзнанието ни. Всички притаихме дъх и просто се спряхме - спряхме да говорим, оставихме настрана лошите чувства, оставихме красотата на заобикалящото да ни накара да усетим вътрешен мир.
Дворът на манастира беше пълен с малки и големи, които се удивляваха на архитектурата му. Чувах прекрасни думи за хората, които успяват да съхранят това богатство през годините. Сред шума случайно достигнаха до мен и думите на един от посетителите, който разказваше за историята на манастира. Побързах да запиша по-голямата част от тях, а именно: „В черквата има седем параклиса (престола) и според специалисти подобна не се среща никъде другаде сред българските християнски култови сгради. Легенда говори, че цар Петър II Делян е починал в манастира, който временно е бил столица на България“. Все още мълчейки, ние бавно пристъпихме, за да запалим свещичка за здраве и благополучие. Пламъкът й сякаш олицетворяваше вярата, която ни крепи като народ. Колкото по-силно вярва човек, толкова по-силен е и самият той. Така приключи посещението ни в манастир „Седемте престола“. Тогава ние не само достигнахме до мястото, към което бяхме устремени. Достигнахме и място, което не беше сред предвидените - това на душата и сърцето.
Ден, изпълнен с емоции. Един ден, а толкова много „емоции“. Възможно ли е? Оказа се, че и само няколко часа, прекарани сред природата, са достатъчни, за да ни зареждат дни наред с положителна енергия. В такива моменти наистина сама си задавам въпроса: „Нужни ли са ни милиони, за да бъдем щастливи?“ и веднага си отговарям: „Да, нужни са ни милиони - милиони моменти сред природата, заобиколени от хората, които обичаме и които ни обичат...!“.
Щастливецът го е написал много по-красноречиво: „Разни хора, разни идеали“.
Материалът е изготвен от Мирослава Зарева, ученичка в 11 клас, в ПГ „Велизар Пеев” град Своге за ученическия проект на Еспресо Медия "Работилница за репортери 2017 – Разкажи за твоята България".
Проектът "Работилница за репортери 2017 - Разкажи за твоята България" се осъществява под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria, Автомотор Корпорация АД, ПГ „Велизар Пеев“ – град Своге, TBI Info, Интеграл, ОСКАР-ЕЛ, Samsonite, Бигла 3, Go4Raw.
Ексклузивен телевизионен медиен партньор:
Българската национална телевизия
Медийни партньори:
BULGARIA ON AIR, b2b Мedia, сп. Мениджър, noviteroditeli.bg; Obekti.bg, ИА Кросс.