Писателят дисидент и журналист Димитър Бочев - един от най-непоколебимите и ярки гласове на Радио „Свободна Европа“ и един от близките приятели и редактори на Георги Марков - обръща погледа си назад в откровен роман равносметка.
„Опит за екстаз“ е личният дневник на търсенията на млад мъж в едно безпътно време, когато е по-лесно да съществуваш, отколкото да живееш.
В изкусен и забавен спор с професор Панчев, който е виден еднокнижник, Димитър възкресява различни случки от миналото си. В този сблъсък на реалности той открива, че остава докрай „чужденец” в собствената си страна, а необикновеният „поток на съзнанието“ поставя вечните и нерешими въпроси за стойността на страстта, за съвместимостта и несъвместимостта между вътрешните и външните ценности, между таланта и характера, между морала и изкушението, между божественото и човешкото.
Героите, които ще срещнете из страниците на „Опит за екстаз”, отмерено крачат физически и нефизически „по дюшемето на мансардата“ на човешкото битие от втората половина на XX век, разпръскват се в ежедневието и в спомените си и се изправят пред собствените си граници в търсене един на друг.
В 450 страници се разлива една смела, експресионистична, богато напластена живопис от думи, напомняща по своята сложност и послание на широкоформатно платно на немския художник Герхард Рихтер (избрал също като Димитър Бочев сбогуването с родния дом пред задушаващия ужас на тоталитарния режим).
„Опит за екстаз“ помита не само с опустошителната сила на идеите си, но и с безмилостната красота на езика си - поетичен, музикален, напевен, криещ особените хумор и ирония на личността, живяла не поради, а въпреки.
Това е роман, който втурва човека напред. Плетеница от крехки истории отвъд времето и пространството, която всеки ще разплете по различен начин.
Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г.
След рухването на комунистическия режим е сътрудник на президента Желев по въпросите на хуманитарната помощ от чужбина, а след това продължава дейността си на журналист, философ и неуморим пазител на словото и човека.
За цялостното си творчество е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата - Париж (МАИ) през 1999 г.
Защо продължавам да пиша след толкова безпътност ли? Ами защото словото е единственият несигурен шанс поне донякъде да осмисля вълнението да бъдеш човек…
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Димитър Бочев
Из „Опит за екстаз” от Димитър Бочев
II
Не зная как се случи, но още като тръгна на училище, Яра замечта да стане чужденка. Докато съучениците ѝ мечтаеха да станат пожарникари, сладкари, артисти, ватмани, манекени, спортисти и космонавти, за Яра това беше губи-време. Тя копнееше да се изучи за чужденка, единствен смисъл на местоживеенето ѝ в България бе да я напусне на път към света, на път към космоса да я напусне, чужденка да стане. Тя с готовност би заменила България с Балканите, Балканите - с Европа, Европа - със света, а света - с всемира. Тя бе готова и Яра да престане да бъде, само и само чужденка да стане. Но никой не ѝ предложи тази бленувана размяна - не ѝ оставаше нищо друго, освен сама да я потърси нейде по земята, извън земята нейде.
Още в началното училище, в началния живот още това ѝ чуждеене изправи и родителите, и учителите пред сериозни изпитания. Те започнаха в онзи злополучен ден, в който учителката им зададе съчинение на тема „Какъв мечтая да стана?“. Докато съучениците на Яра пръстите си изпотрошиха да топят перата в мръсните мастилници и да описват в лилаво и синьо как ще тренират и учат, за да станат национални футболисти, пожарникари, сладкари, артисти, ватмани, манекени и космонавти, Яра напусна часа неопетнена от мастило, неопетнен беше и листът, който първа предаде на учителката. Най-важният учебен час бе продължил за нея само минута. С едри, красиви и ясни букви, които изключваха всяко двусмислие, Яра бе изписала от единия до другия край на листа една-единствена чиста и ясна думичка: „ЧУЖДЕНКА“.
- Как, собствено, да разбирам това? - запита обезпокоена младата учителка.
Яра не можа да ѝ отговори, не можа да си отговори и преподавателката. Но да остави нещата така, непокътнати, да остави такъв опасен отговор да виси недочут и неопроверган в общественото пространство, партийната ѝ съвест не позволяваше. Доколкото беше кандидат партиен член, тя се почувства обществено, партийно, морално и професионално задължена да занимае с отговора на Яра училищния партиен комитет. „Как, собствено, да разбираме това?“ - запита хорово още по-обезпокоена цялата свикана за целта комисия от мастити педагози и идеолози. Отново извикаха Яра да обясни скверното си желание и тя отново не можа да го обясни. Промърмори само, че след като Партията ръководителка знае всичко, тя, ръководената, няма какво да добави. Още по-депремиращо беше обстоятелството, че не бяха в състояние да го обяснят и нейните родители. Най-депремиращо обаче беше, че и стожерите на партийно-политическото възпитание, тези доблестни ковачи на новия човек и инженерите на човешките души, за които тайни нямаше, не намериха обяснение. Така еретичното желание на Яра си остана необяснено. Необяснимостта му го правеше като че ли още по-достоверно, от желание в действителност го превръщаше. Обяснените неща често звучат неубедително - убедителни са необяснимите неща. Като запитаха Яра защо е написала само една-единствена дума, тя отговори, че другите думи за нея нямат значение, че и думите са като човеците: значими и незначими. Пък и не може да разкрива душата си с мръсно мастило, не може с перо, топено в мастилница, в която плуват удавени мухи, мечтите си да обсъжда.
Изключиха Яра от пионерската организация, след което никой от съучениците ѝ не пожела повече да седи с нея на един чин - като че ли желанието ѝ да стане чужденка бе заразно. Близостта с Яра изведнъж стана опасна като живеенето - всеки можеше да пипне инфекцията и да пламне истинска детска епидемия, която като нищо и възрастните можеше да обхване, милиони хора от патриоти в чужденци да превърне. Явно никой не бе имунизиран срещу бацила ѝ - дори педагозите и идеолозите, които воюваха срещу нея.
А някога, когато бе съвсем мъничка, душата на Яра бе като всяка детска душа, отключена за любов към другаря Сталин. Защо и как впоследствие детската душица на Яра се оказа така непоклатимо заключена за общество и общественост, че вече и Ключарят на детските души не би могъл да я отключи и връчи на пионерската организация, си остава обществено-политическа мистерия. Заради желанието си да стане чужденка Яра и в гимназията си остана бяла врана и черна овца. Но Яра не само не изостави мечтата си, а още повече се пристрасти към нея. Впоследствие за това допринесе и училищният девически хор „Гмеж“, в който бяха заставени да участват всички деветокласнички. Единствен мъж в „Гмеж“ бе диригентът, стар ерген и ръкоблудец, под чието ръководство гимназистките всеки вторник репетираха фолклорната песен „Калугер ме гони, мамо, калугер ме стига!“. На репетициите диригентът идваше облечен в черни провиснали и дрипави одежди - като истински калугер. Като на истински калугер очите му играеха по хълмовете на планината млада женска плът, струпана пред него. Пламналият му поглед сновеше неспокойно от хористка на хористка и от цица на цица - в мерака си всички да обладае, всички му убягваха. В хода на песента той се вживяваше все по-всеотдайно в новата си калугерска роля. Тънката, източена диригентска палка сочеше като цев право във високите, развълнувани гърди на момичетата - сякаш ги разстрелваше една по една от диригентския пулт. Ръководителят на хора бе подготвил собствен аранжимент на изпълнението, той дирижираше отсечено и бързо и без това бързата песничка, все по-бързо и по-бързо, тичешком - като че ли наистина бе подгонил по калугерски петдесетината момичета, които със запъхтяната си песен бягаха безпомощно от неговата гонка.
Участието в хора бе задължително, но още след първата репетиция Яра го напусна завинаги. Като я повикаха в учкома да ѝ дирят сметка, тя отговори:
- В страна, в която калугер ме гони и калугер ме стига, аз не възнамерявам да живея, а камо ли да пея.
Спокойствието, с което изрече тези прости и ясни слова, вбеси всички и особено директора, който беше напуснал комсомолската възраст още преди трийсетина години, но въпреки това редовно участваше в заседанията на учкома - от носталгия по незабравимата ремсистка младост. Директорът наруга комсомолското ръководство, че не си е свършило работата, и реши той да му я свърши: намали поведението на Яра и я заплаши с изключване от гимназията. Сега вече не само никой не дружеше - и никой не разговаряше с Яра, а от страх да не заобяснява отново опасната си чуждестранна мечта, учителите пък избягваха да я изпитват. Тя кротна, заточена от класната сама на последния чин. Изолираха я като в единочка, а тя чужденка мечтаеше да стане. Отдавна, много отдавна мечтаеше тя изведнъж да престане да бъде онази Яра, която цял един живот е била, и да стане чужденката, която не е била никога. И тази чужденка да си остане вовеки веков. Отдавна, много, много отдавна - от началото на живота чак, когато нещата още нямаха имена и безименни и честни витаеха из пространството, неосквернени от думите, които ги обозначават и изкривяват.
Снимка Димитър Бочев: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков
