Вече е факт първото българско издание на „Паметта на тялото“ (превод: Асен Чаушев, 184 стр., цена: 20 лв.) от Мириам Брус, написана в сътрудничество с Валери Пероне. Удивително четиво за родовата памет, за схемите на повторение в живота ни и за преодоляването на хроничните страдания, за умението да се вслушваме в тялото си, вместо да издевателстваме над него. Защото всички искаме да сме здрави и да живеем до дълбока старост.
Безгрижното детство отлита, когато двегодишното момиченце загубва майка си. Въдворена от роднините на баща си като послушница в манастир, Мириам не се задържа там и поема по житейския си път. В зряла възраст я диагностицират с напреднала форма на рак, същата болест, която е отнесла майка ѝ навремето. И когато медицината „вдига ръце”, един мъдър глас ѝ нашепва, че тя ще живее… Гласът на тибетски лечител, когото сякаш „Провидението“ ѝ изпраща. Мириам оздравява и прегръща мисията да спасява човешки животи, тъй както е бил спасен нейният. Изучаването на източната медицина, физиологията, психологията и психоанализата ще я превърне в терапевт, който през следващите десетилетия ще помага на хората. Водещо начало в нейната работа е холистичното разбиране за телесното и духовното. Паметта на тялото е съхранила спомена за триумфите и травмите, всичко, предадено ни чрез семейната и родовата памет, погребано под пластовете на поколенията и на времето, но направляващо окултно живота ни.
Мириам Брус, която напусна този свят през септември 2024 г. на преклонна възраст, има множество публикации, съвместна работа и контакти с изследователи и лечители зад гърба си и е върнала към живота стотици хора. В продължение на 40 години тя работи в областта на личностното развитие, прилагайки метод, наречен „паметта на тялото“. От многобройни наблюдения научаваме, че повторението на разстройствата в живота често има трансгенерационен аспект: болестта или страданието се възпроизвеждат циклично, през няколко поколения. Уважаваната Ан Анслен Шютценбергер, професор по психология в университета в Ница, изнася в книгите си много фрапантни случаи на повторения, за които на този етап не съществува научно обяснение. Работата на Мириам Брус се състои в това да илюстрира въпросния феномен и да доведе до осъзнаването на емоциите, които той крие, за да „изтрие“ енграмата в паметта на пациента и да го освободи от нея.
„Ние не сме хора, които понякога имат духовни преживявания, а духовни същества с човешки опит“, казва Теяр дьо Шарден. Точно на това ме научи животът.“
Мириам Брус
Из „Паметта на тялото“ от Мириам Брус
В сътрудничество с Валери Пероне
Една сутрин, на събуждане, бях потънала в кръв. В болницата бързо поставиха диагноза: рак на яйчниците. Отвориха, махнаха, затвориха, а после ми казаха, че няма да ме бъде. Много късно, много напреднал. Според тяхното мнение, оставало ми година живот, най-много. И още: в лепкавия полусън на излизането от упойка чух глас да казва на друг глас: „Не разбирам защо дори оперираме такива хора… С нея е свършено, не ѝ давам и три месеца“. Малко ми оставаше да стигна четиресет, а щях да умра. Като баба ми и майка ми: твърде млада и от същата болест.
Болката ме раздираше, но ме побъркваше бяс, че съм поразена от това нещо, над което нямах власт. Не разбирах какво ме е сполетяло, нито защо ме е сполетяло. Бях лишена от всичко, изгубена. Щом съм на умиране, оставаше ми само да умра…
Спомням си много добре пристигането на този тибетец, една утрин, в болничната ми стая. Беше тук, изправен, пред леглото ми, а като го видях, помислих, че съм минала в отвъдното. Обясни ми, че бил изпратен от една моя приятелка, и ме попита: „Искаш ли да живееш и да оздравееш?“. Не знаех. Толкова ме болеше, че исках само всичко това да престане. А после помислих за дъщеря си, че искам да продължавам да я гледам как расте. И помислих, че искам да разбера. Да открия някакъв смисъл във всичко това. В болестта ми; в живота ми… и накрая казах „да“. Човекът ме погледна много спокойно и ми отговори: „Много добре, но при три условия. Най-напред, ще се опиташ да се върнеш в живота си, намирайки смисъла му. След това ще правиш всичко, каквото ти кажа. И последно, когато се оправиш, да предадеш това, което си научила“.
Ето как започна всичко.
Той идваше да ме види всеки ден. С пристигането питаше: „Живее ли ти се днес?“. Когато битката беше прекалено мъчителна, страхът прекалено парализиращ, отговарях „не“. Тогава той си тръгваше без нито дума, а аз оставах сама с изтезанието си. Часове и часове скитах в страданието си в търсене на смисъла…
Но в повечето случаи казвах „да“. И той ме научи.
Най-напред ми показа как да не затъна в морфина и как да се опълчвам на болката си. Да я слушам, за да чуя какво има да ми каже. Да я следвам, без да я изпускам, за да открия някакъв смисъл в нея. Да я прекося, за да продължа да напредвам. Открих, почувствах, усетих. Рискувах да намаля дозите на аналгетиците, за да не губя контакт с това, което става в тялото ми. Приех да ме боли, малко, много, щом трябваше да мина
оттам. Изминах това странно пътешествие до края, до там, където страданието ви отпуска и прави място на успокоението.
Той ме научи да се питам защо и как съм се озовала там, как съм стигнала до портите на смъртта. Започнах да се ровя, да кръстосвам напред-назад из събитията на живота си, още от началото. Малко по малко поставях имена на нещата, проучвах миналото си в нова светлина… Сякаш излизах от дълбока вода и вече стигах с крак дъното, стъпвах на твърда земя в себе си. Усещах, че всички страдания, натрупани от толкова дълго време, са сковали тялото ми, почти напълно са му отнели възможността да живее.
Виждах с все по-голяма отчетливост как се очертават сенчестите и светлите места в историята ми. Припомних си мигове на светлина, топлина, на особен мирис. И за бял вътрешен двор, в който имаше чешма с чиста вода и една мила жена, протягаща ръце към мене. Хвърлях се към нея с всичка сила и това ме изпълваше с щастие. Спомних си за гъдел в кухината на корема си и за топлината на обятията и гърдите, където се бях
сгушила като в хралупа.
А после, една сутрин, без да имам ни най-малка представа как съм минала от едното към другото, се бях озовала в хладен хол, пред очите на строга баба и леля, която мразеше момиченцата. В дъното на хола имаше русо засмяно момче, за което беше предназначена цялата им благосклонност – „Колко много обича той баща си“... Гъделът в корема ми се беше превърнал в конвулсия, от която боли. Майка ми не беше вече
тук, нито баща ми. Другите обичаха брат ми, но мене не. Коя бях? Къде бях? Какво ставаше и защо?
Спомних си за последвалите дни, когато се шушукаше за смъртта на майка ми и баща ми. За нежността, с която обгръщаха братчето ми, и за невиждащия поглед, с който ме гледаха. Чувствах, че съм излишна, че притеснявам. Но не знаех за какво провинение ме упрекват, нито с какво бях заслужила това.
Няколкократни заушки ме научиха, че за да ме обичат или за да получавам поне някакво подобие на внимание, трябва да съм болна. И тогава боледувах, често. Сигурно прекалено често… В един неделен следобед ме заведоха при монахините, било по-просто за всички. Бях седемгодишна. Усетих отново вкуса на метал и на отчаяние от онази неделя. Миризмата на восък и на супа в стаята за свиждания и сухата целувка на сестрата, която ме прие. Спомних си, че мислех, че трябва да съм станала причина за голяма злина и че ми остава само да мълча и да се подчинявам на правилата на пансиона.
Когато потребността от топлина и любов беше прекалено остра, се разболявах или се преструвах на болна и отивах да се сгуша в лечебницата.
В деня, в който навърших дванайсет години, игуменката ме извика в кабинета си и ми съобщи, че била чула за мене зова на своя Бог и че трябва да се готвя да стана монахиня. Отказах. Имах само едно желание: да изляза от манастира. Междувременно прекарах седмици в лечебницата, сподавяйки нескончаеми бронхити. И затова реших да стана лекарка, за да лекувам тези, които са болни или които, като мене, трябва да се разболеят, за да бъдат обичани. Накрая се озовах студентка по медицина…
Спомних си също така деня на първия ми полет. Бях студентка втора година. Погледът ми срещна погледа на пилота и усетих тъй нежния гъдел, както когато бях две и половина годишна. Когато той ме взе в прегръдката си, беше приятно, беше топло, отново я имаше надеждата. Животът. Въпреки че в корема си усещах притаен страха от неминуема опасност, който отведнъж ще сложи край на очарованието. Въпреки че към него се прибавяха студените, обвинителни погледи на баба ми и леля ми, причината за които все така не бях открила.
Булчинската ми рокля беше готова – беше в годината на моето двайсетилетие, – когато телефонът иззвъня. Самолетът на моя пилот, на моя годеник, току-що се беше разбил. А с него и цялото ми бъдеще.
Спомних си за къщата, студена като стая за свиждания, изпълнена с бели престилки, със сладникави думи и със състрадаващи хора, в която се опитвах да умра. Казваха „депресия“, а аз усещах в кухината на корема си, точно на същото място като страха, че вече не е достатъчно да боледувам и че всичко в мен се откъсва от живота в главоломен шемет, който ме запраща в празнота и отчаяние.
Един ден разбрах, че трябва да направя нещо с живота, а не да го оставям да отлети. Напуснах почивния дом и се оставих да ме носи мощен полъх: ами ако игуменката от времето на дванайсетте ми години е била права? Ако отказът ми на Божия зов беше струвал живота на годеника ми? И тогава влязох в кармелитския манастир.
Спомних си за новите години на затваряне. Сурови и болезнени, но въпреки това скъпи за мене години, прекарани в търсене на отговори на „защо“ и „как“, измъчващи ме от детството. Години, през които зовях Бога, когото не намирах; години на вслушване в тялото си, лишено от всякаква наслада, опитвайки се да уловя онова, което го оживява във всяка минута. Получих много отговори. Един ден, по Великденските празници, след като бяха минали пет години, разбрах, че всичко това има някакъв смисъл, но не знаех какъв е той. Усетих се жива, одухотворена и отново поех пътя си в живота, за да го открия.
