Хей, уплаши ме! Не те видях. От кога вървиш след мен? - запитало настоящето.
Аз винаги вървя след теб! - отговорило миналото.
Но как е възможно? Много рядко те виждам.
Че днес какъв ден е? - изненадано попитало миналото.
3-ти март! С нетърпение настоящето рекло: „Знаеш ли какво се е слу…“
О! - прекъсна го рязко миналото. Сега разбирам защо се обърна назад към мен!
Скъпи „родолюбци“!
Следващите редове няма да ви научат КАК се обича. Но ще ви припомнят ЗАЩО трябва да се обича!
Инстинктът за самосъхранение е нещо изключително, когато става въпрос за саможертва. Но каква саможертва? В името на какво? Когато стане дума за Свобода по презумпция човек е готов да даде всичко от себе си, дори до подвиг да стигне. Малцина обаче са наясно с истинската саможертва. Не духовната, за която днес претендираме, а за физическата - тази, която се очаква от достойните хора.
Да дадеш живота си е въпрос на чест и дълг, на посвещение. В миналото героични българи са забравяли за себе си, заслепени от любовта. Не, сега не си представяйте как млад ерген обикаля поляната да намери най-хубавата китка, с която да закичи най-исканата мома в селото. Сега си представете как на фона на ужасяващата картина на войната, споделената любов е невъзможна. Обречен на самота, човек е трябвало да изпита емоции като смях и сълзи, радост и тъга, обич и мъка. Хората са били лишени от нечия подкрепа и рамо в моменти на такива чувства. Вие лишени ли сте от това, „родолюбци“?
Единствената утеха в миналото на народа ни е била една друга, по-различна любов. Такава, каквато може би днес ние, българите, няма да изпитаме никога поради простата причина, че не можем да се възползваме от свободата си.
Осъзнаваме колко много положителни страни на независимостта има, но не виждаме как малко по малко сами се обричаме на духовна гибел. И сега, скъпи „родолюбци“, тук е моментът, в който ще кажете: „Това не е така. България върви към духовен подем. Отбелязваме всички български празници и спазваме традициите.“. Да, отбелязвате празниците. Да, спазвате традициите. Но все ми се иска това да се случваше с по-малко показност и повече любов.
Иска ми се причината да се сещаме за славното ни минало да не са утвърдените дати, на които се чества конкретно събитие от историята ни. Иска ми се да носим вътре в себе си причините, поради които трябва да изпитваме гордост и да умеем да усещаме онази пронизваща сърцето тръпка, когато бабите и дядовците ни заговорят за своите младини. Да можем да съпреживеем онези моменти на слава, но и тези на падение. Както Ралф Уалдо Емерсън е казал: „Величието на живота не е в това никога да не падаме, а да ставаме всеки път, щом паднем.“.
Иска ми се днес България да не е робът, който страда, нито борецът, който умира. Едно неописуемо желание в мен ме кара да мечтая за време, в което човешките ни души ще се освободят от веригите на комерсиалното.
Вие, „родолюбци“, представяте ли си празник, на който да не видите нито една публикация на нашите сънародници в социалните мрежи, която изразява „истинската“ любов към Родината? Не? А представяте ли си един непознат свят, в който хората не смятат за нужно да оповестят каквато и да е случка от ежедневието си във Фейсбук или Инстаграм, а да я запазят за себе си и сами да си я изживеят? Отново не? Знаех си. Поне сте наясно със случващото се - миналото е обезквернено от днешната мода. Колкото и да не ви се вярва, „родолюбци", това е наша грешка! А защо вечно трябва да живеем живота си непълноценно, гледайки със затворени очи неправдите?
Начинът, по който днес приемаме миналото, е обременен. Светът става все по-разломен и непатичен. Лутаме се като безпомощно листо, носено от силния вятър. Лутаме се, за да достигнем нещо средно между материално удовлетворение и духовна сила. Стремим към огромното, все искаме да притежаваме много, а забравяме, че трябва да започнем от малкото. И в този стремглав устрем, напрежение и забързаност, ние забравяме да бъдем хора!
Колко от нас могат да се радват на птичата песен? Колко от нас могат да усетят спокойствието, когато са край реката? Колко от нас могат да оценят факта, че имаме избор да направим това, което искаме, а не да се примиряваме с това, което казва някой друг. Колко от нас могат да ценят живота, а да не се унищожават нравствено? Колко от нас могат да обичат Родината от миналото и Родината днес? Колко от нас, „родолюбци“? Ето от тези малки неща се ражда истинското, красивото. О, човечност...! Толкова си ни нужна!
Иска ми се да виждам как хората живеят за бъдещето на нацията ни, а не за нейното унищожение! И ако не го проумеете - съдете ме, „родолюбци“, но това не е родолюбие!
Материалът е изготвен от Мариана Георгиева, ученичка в ПГ „Велизар Пеев“, гр. Своге, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин