Нека поне за момент си представим, че времето е спряло. Не тичаме към спирката, защото виждаме, че автобусът пристига и не изпадаме в паника, че ще го изпуснем и ще трябва да чакаме следващия, който ще дойде чак след 15 минути, че няма да закъснеем за важна бизнес среща или за първия учебен час в 7:30. Нека за малко си представим, какво е да живеем в един по-различен свят, в който разлялата се по цялата планета тежка форма на зависимост от технологиите не съществува и животът е спокоен, чист и стреса го няма. За нас - хората от модерния свят е трудно да си представим такова съществуване, нали? Истината, е че не е невъзможно, защото аз го почувствах, не където и да и било, а в малкото китно селце на име Старо Стефаново, за което дори не бях чувала преди да го посетя. Надявам се ти, точно ти, който четеш в момента, след като стигнеш до края на този пътепис, също поне за момент да си се откъснал мислено от забързаното си ежедневие, което за всеки от нас се е превърнало в просто съществуване и да изпиташ магията на едно забравено кътче на България.
Като всяка друга история, тази която съм напът да ти разкажа си има своето начало. Всичко започна в една слънчева съботна утрин на 21.07.2018 г. с думите: „Семейство, ставайте! Измислила съм дестинация!”. До сега тази реплика на мама никога не ни беше подвеждала и за пореден път се доказа, че това няма да се случи. Бързо се организирахме и тръгнахме към село Чавдар, за да разгледаме известното неолитно селище, което така и така от известно време бяхме обмисляли за възможна еднодневна екскурзия през летните месеци, но тогава дори не предполагахме, че съдбата ще ни отведе на съвсем друго място.
Качихме се в колата и нашето спонтанно пътуване официално започна. Малко след като напуснахме София, бяхме обградени от спиращата дъха гледка на българските планини, които винаги ме вдъхновяват със своята красота. Каквото и да си говорим, по-хубаво място на света от родината ни няма. Запленени от тази безспорна красота, която никога няма да ми омръзне, дори не разбрахме, кога сме подминали отбивката за подбалканския път, който щеше да ни отведе до първоначално планираната дестинация. Вместо това сме продължили по магистрала Хемус. Място за паника нямаше, но вариант да прекратим разходката си и да се върнем в столицата също не съществуваше. Проверихме в интернет, къде може да ни отведе някоя от следващите отбивки по пътя и попаднахме на малкото, магическо селце Старо Стефаново.
За наша най-голяма радост, това отклонение вече не го пропуснахме и след около час път се озовахме там. Когато пристигнахме в селото, защото както вече уточних, съвременните хора не можем без телефоните си, веднага разбрахме, че сме попаднали на място, където няма обхват на нито един мобилен оператор - каква трагедия, вече мога ли да се паникьосам? (шегувам се, разбира се). Колата беше паркирана и заключена, а камерите на телефоните (поне на тях не им трябва интернет) включени - готови да запечатят спомените ни. Така започна и нашата разходка в приказката.
Нека като за начало да разкажа малко за Старо Стефаново. Селцето се намира между градовете Ловеч и Троян. Съществува от много векове насам, като за първи път е споменато в летопис в началото на XVI век под името Вратца. Друго, с което селото е известно, е че през зимата на 1871 г., Васил Левски основава таен революционен комитет в къщата на игумена на Троянския манастир, която също се намира в селцето. Двете основни забележителности са училището и църквата, които се намират недалеч от мегдана, но за тях ще ти разкажа след малко, имай търпение! Също е важно да се отбележи, че Старо Стефаново получава настоящото си име, чак когато бива обявено за архитектурен резерват, а преди това за известно време се казва само Стефаново.
След този кратък урок по история е време да продължа с разказа. Вървяхме по кривите улички сякаш в магия. Беше тихо, нямаше хора, тълпи от туристи, шум от коли и машини, което е в пълен контраст с живота в София (какво е София, къде е София....забравих). Старите къщи, тези красиви изрисувани къщи с флорални мотиви, с каменни плочи на покривите, които са запазили облика си от преди две столетия. В началото на ХIX век в района върлувала чума. С цел да се скрият от нея, жителите на малко село, което се е намирало сравнително близо, се местят на територията на днешно Старо Стефаново. Те построяват върху древните основи великолепни двуетажни къщи, използвайки само и единствено дърво и камък. Издигат високи дувари. В долната част на къщите са били работилниците и дюкяните, а на горния етаж се е намирала жилищната част. Повечето от къщите, както и иконите в църквата са изрисувани от дебърския художник Руселим Дичев, родом от село Тресонче, но се е преселил се да живее в Старо Стефаново омагьосан от красотата на мястото.
Продължихме по главния път, който не след дълго ни отведе до старинната църква „Рождество на Пресвета Богородица“. Тя е построена в периода 1880-1882 г. и е дело на Уста Генчо Кънчев, един от най-големите майстори на българското възрожденско строителство и ученик на Кольо Фичето. В момента, в който влязох в храма, дъхът ми спря от гледката, която се откри пред очите ми. Невероятно красивите икони допълвани от чисто белите стени и колони, които създаваха усещането за чистота и спокойствие. Не случайно църква „Рождество на Пресвета Богородица“ е обявена за национален паметник на културата през 1978 г.
В двора на храма, нямаше как да не ни направи впечатление и местното училище, което както всичко друго в селцето, също носи своята завладяваща и вдъхновяваща история. Когато се е зародила идеята за образование в селото, различни свещеници са взимали ролята на учители в домовете си, но през 1906г. било построено училището в двора на църквата. По късно, поради липсата на достатъчен брой ученици се наложило училището да затвори врати през 1964 г. завинаги (колко актуално!).
Искахме да посетим най-известната природна забележителност в селото - над 1300-годишният цер (от семейството на дъба). Отправихме се в търсене на вековното дърво. За жалост мисията ни не се увенча с успех. След дълго обикаляне, случайно срещнахме двама от малкото жители на селото. Те ни разказаха, че преди години е имало пожар и сега дънера на дървото е превърнат в малък параклис, който е посветен на „Св. Троица“, но вече се бяхме отдалечили много от него и за това решихме да го оставим като нещо, което да видим, когато след време се върнем в селото, а в това съмнение няма.
После се върнахме през известното Попово мостче, което е построено от ловешкия майстор Марин Христов. След това се спряхме и отпихме вода от Селската чешма, която е творение на същия майстор и дарение на селото от местния управител Хаджи Ибрям през 1830 г. В последствие разбрахме, че тя е била преконструирана през XIX век, но през 2008 г. е реставрирана и е върнат оригиналният ѝ автентичен вид.
Изпаднали в истинско безвремие, загубили пълна представа за времето, погледнахме часовниците си - четири следобед! Решихме да се отбием, за обяд в най-известната и единствена кръчма в района, която има автентичния облик на останалите къщи от селото. „Дедовите къщи” не беше трудна за откриване, тъй като се намира в центъра на Старо Стефаново. За разлика от нейните собственици, които се бяха запътили за Пловдив на ежегодния фестивал „Hills of Rock” същия ден, което за втори път ни накара да мислим извън кутийката и да променим плана и маршрута си.
В този момент родителите ми предложиха да отидем до Орешака, където се намира механа „Кайзера“. Интересното за нея, е че съществува вече повече от 20 години и продължава да работи на пълни обороти. С тъга в очите от раздялата с магията и изпълнено с радост сърце от създадените спомени, напуснахме това неповторимо място, наречено Старо Стефаново. След малко вече се озовахме в Орешака и след кратко лутане по улиците, намерихме търсената механа. Почти нямаше незаета маса, а персоналът летеше наляво-надясно под пара. Механата предлага характерни както за този, така и за други райони на България гозби.
Вече хапнали добре, се качихме в колата и потеглихме обратно към София, този път без промени в дестинацията! През цялото време не можах да спра да мисля за това селце, в което бяхме прекарали деня си. Още не можех да повярвам, че до сега никога не бях ходила там, защото това със сигурност е място, което човек трябва да посети поне веднъж в живота си. Разсеяна от тези си мисли дори не усетих, кога шумът на големия град пак ме беше обгърнал. Тогава го знаех, а сега вече съм убедена, че никога няма да забравя пътуването си до Старо Стефаново.
 Псевдопатриотизмът и пътят към промяната |
Когато вече историята е в своя край, не ми остава друго освен да попитам теб - читателя, дали успях да те откъсна поне за малко от сивото забързано ежедневие и да те накарам да помечтаеш и попътуваш чрез този пътепис? Успях ли да те откъсна от телефона, таблета или лаптопа, на който четеш това в момента? И най-важният въпрос, успя ли да си представиш как времето поне за малко е спряло? Направи го нали? Казах ти, че е възможно. А сега се върни към реалността и тичай, че ще изпуснеш автобуса, а когато вратите се затворят, не забравяй да продупчиш билетчето си, да се настаниш на познатата седалка и докато пътуваш от спирка към спирка да отвориш календара си и да видиш, кога ще намериш време да избягаш от всичко рутинно и да се озовеш в малкото китно селце Старо Стефаново или там където времето винаги е спряло!
Материалът е изготвен от Елена Захариева, ученичка в Националната търговско-банкова гимназия, гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин