Родена съм в град София и до шестгодишна възраст живях там със семейството си – моите родители и баба, и дядо, които основно се грижеха за мен. Освен игрите и забавленията, често слушах разказите на баба и дядо за това колко по-привлекателен е животът на село, където те са родени (баба ми е от Божурище, а дядо ми от Храбърско). Слушах разказите им за спретнати къщи с дворове с цветя и зеленчукови градини и така започнах и аз самата да мечтая за детство, подобно на тяхното. Така се роди идеята да си построим малка къщичка в наследствения имот на баба ми в Божурище. След около две години желанието ни се осъществи и аз се преместих заедно с баба и дядо в Божурище. Оставаха два месеца до първия ми учебен ден, затова посетихме и разгледахме училището, в което баба ми беше учила до осми клас. Харесах го много и решихме да се запиша в нейното училище – СУ„Летец Христо Топракчиев“.
Родителите ми нямаха нищо против, но много хора – близки и познати, говореха, че решението ни е грешно, че никой не сменя столица с провинцията, че това училище не е на достатъчно високо ниво, че преподавателите не са особено квалифицирани. Тези приказки обаче не ни повлияха и за мен първият учебен звънец удари именно в любимото училище на баба. Бях особено любопитна и желаех да изуча историята на града, който вече обичах от сърце. Попадайки на книгата „АЗ ......И ПИКАСО” с автор Георги Станков, научих доста любопитни факти за създаването на Божурище.
В началото на века Божурище било прочуто с крайпътните си ханове и механи, химическите заводи при гара Костинброд както и с останалите пет-шест други постройки по главната улица със специфичната си архитектурна подредба. Селището било все още разполовено на военен и цивилен район, а из полето се търкаляли парчета от червени каменни плочи, с каквито бил настлан някога Големият Римски Път. Там се простира и днес местността Божура. Всяка пролет, освен със свежи полски треви, тя се изпълва с бели маргарити, а край река Църна Бара цъфтят особено редки и красиви божури. Именно от тях селището носи своето име - Божурище.
Легендата разказва, че по време на Сръбско–българската война от 1885 г., неприятелска част стигнала чак дотук, но била напълно унищожена. Много жертви дали и защитниците. На следващата пролет от кръвта им поникнали божури. Епични са боевете на младата българска армия при Сливница и Гургулят. Там има пантеон, но вечният пантеон на безстрашните българи край нашето селище са алените божури, разцъфтяващи винаги преди изгрев като утринни звезди.
Божурище не се слави само с майските си цветя. То е люлката на българската авиация. Тук са първото летище у нас и на Балканите и първият държавен конезавод, снабдявал с коне българската армия. В началото на века обикновената конюшня на Н. В. Фердинанд Кобургготски станала Държавен конезавод. Скоро след това започнал и строежът на летището с германско съдействие. Хората били дотолкова погълнати от авиационната атмосфера, че във всеки дом имало снимки на усмихнати мъже край самолети или машини в полет.
Официално е прието, че Божурище започва да се заселва през 1900 година. Съдържателите на хановете край Белградското шосе били предприемчиви хора от околните села: Гурмазово, Пожарево, Пролеша, Хераково. Първите заселници купували земя от местните селяни и строели къщите си. Те работели в Държавния конезавод или на аеродрума. Заради плаца на летището изместили коритото на Гурмазовска река. Сега новото корито минава в западния край на селището. Успоредно с него върви асфалтов път до най-близкото село - Гурмазово. Старото място на това селище било на около петстотин метра североизточно от днешното и се е наричало Богатово. По-късно се преместило нагоре по течението на реката, за да се отдалечи от опасния Римски път. Нарекли го Гурмазово, по името на толерантния към българите турски първенец Гурмаз бей, който бил женен за българка. На мястото на сегашния Нов квартал на Божурище, някога имало татарско село. Татарите били прочути разбойници, които грабели из околните села добитък и реколта, отвличали и озлочестявали моми и невести. Това омръзнало на поробените и справедливият дух на шопите си казал думата. В непрогледна есенна нощ татарското село пламнало от четирите краища, мъжете били изклани до крак, а жените и децата натоварени на каруци и изгонени.
Божурище открай време е военен гарнизон. Освен Военния завод имало доста поделения. Нашето селище е една своеобразна малка Америка в най-истинския смисъл на думата. Наистина, кой свестен човек, без жизнено важна причина, ще остави родния си дом доброволно и ще се пресели другаде само с една надежда? Най-малко трябва да има неукротим авантюристичен дух. С всяка изминала година селището все повече се разраствало. Като цунами връхлитали бежанци, гонени от миграцията: Врачанско, Плевенско, Варненско, Бургаско, Кърджалийско, Благоевградско...Не! Не съществува кът в България, откъдето да няма преселник в това селище. Факторът за това бил един, но значителен - можело да получиш жителство в Божурище, местенце на десетина километра от центъра на столицата. Хората прииждали и всеки, притежаващ смелостта да зареже всичко, идвайки тук, бил с изключителни черти – твърдост и вяра, приспособимост, жизнеспособност, деловитост, трудолюбие, предприемчивост. Такива остават хората тук и до днес.
Божурище станал еквивалент на концентрация на изключителни личности. Открояващ се сред тълпата бил художникът Димитър Казаков, а заедно с него творческата си дейност развивали над четиридесет художници и скулптури и двойно повече поети, писатели, журналисти и музиканти... На педя земя бил събран огромен интелектуален елит. Това, разбира се, оказало значително влияние на обществено-икономическия и културен живот на селището, който оттогава не спира да ври и кипи.
Старото училище, построено само за една година, има интересна история. Зимите на 1930, 31-ва и 32-ра година били дълги, мразовити и люти. Децата учели в студен и неприветлив авиационен склад. През един пролетен ден на 1933 г. фелдшерът на летището Васил Шуманов предложил на тогавашния кмет Георги Леков да започне строеж на училище на обществени начала. Организира се Строителен комитет, който подема финансова акция. Помага и тогавашният министър на търговията. Много са и даренията от военнослужещите и работещите в Държавния конезавод. Включват се и селяните от четирите околни села. Първата копка е направена на 24 май 1934 г. - Денят на славянските просветители Св. Св. Кирил и Методий. На 24 май 1935 г. училището разтваря врати. То носи името на един от първите български летци, безстрашният пилот Христо Топракчиев, загинал при изпълнение на воинския си дълг. Днес до обновеното училище има просторна нова училищна сграда и физкултурен салон.
Когато завърших седми клас, голяма част от съучениците ми се преместиха да учат в различни училища в град София. За мен нямаше и миг колебание – исках и останах да продължа образованието си тук в Божурище. Вече знаех, че училището ми е достатъчно престижно, с отговорни и амбициозни преподаватели, оборудвано с модерна техника и неотстъпващо по нищо на училищата в столицата.
От разказите на баба ми разбирам, че не само училището, но и целият град е претърпял съществени промени. Някога се е издигало като забележителна сграда само читалище „Христо Ботев“. Днес улиците на града са асфалтирани, построени са прекрасни сгради, църква, магазини, ресторанти, банки, поща, фитнес център, както и много промишлени предприятия, в които се трудят жителите на развиващата се община Божурище.
Хората от общината, поддържайки жива своята родова памет, съхранявайки традициите от миналото, градят настоящето и гледат смело към бъдещето, запазвайки своята национална идентичност.
Мaтериалът е изготвен от Габриела Янкова, ученичка в 10 клас на СУ "Летец Христо Топракчиев", град Божурище, за ученическия проект на EspressoNews - „Работилница за репортери 2018 – Родова памет“
„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria, УНСС.