Обикновено, за да намерим един забележителен човек, не е нужно да търсим далече. Не е нужно да го търсим в известните личности, в новините или вестникарските статии. Забележителните хора, които са примери за добро, са навсякъде около нас. Стига само да се огледаме. Наистина добрите хора обикновено оставят своята следа без да търсят слава, затова историите им остават неразказани. Аз обаче искам да поправя това, започвайки с историята, която четете в момента.
Има хора, които просто са призвани да правят нещо. Лиляна Йотова беше от тях. Една жена забележителна както на външен вид, така и на характер. Тя често казваше, че никога не е планирала или дори мечтала да преподава, но това определено беше нейното призвание. Стотиците ученици, в чиито животи е оставила следа, могат да го потвърдят. Защото тя беше точно от онзи тип учители, които помним цял живот. Ако трябва честно да си призная, аз се опитвам да забравя повечето си бивши учители и често ги избягвам на улицата. С госпожа Йотова никога не беше така, учениците и винаги се спираха да поздравят. Дори години след завършването си, вече уседнали, с деца, дори с внуци, те я помнеха. И както те винаги я помнеха, така и тя ги помнеше всичките, независимо дали им беше преподавала преди година или десетилетие, тя винаги се спираше, винаги помнеше името, питаше за работата и семейството.
Госпожа Йотова беше една дребна жена с гигантско присъствие. Може и да стигаше до брадичката на някои от учениците си, но щом влезеше в стаята, винаги привличаше внимание. Не и се налагаше дори да повишава глас. Тя знаеше, не само как да привлича вниманието, но и как да го задържа. Учителка по български език и литература в продължение на почти 50 години, тя спокойно можеше да твърди, че не е оставила неграмотен ученик. Намираше подход към всеки и не пускаше никого просто ей така. Колкото и строга да беше, учениците и я обожаваха. По една проста причина - на нея и пукаше.
А има много малко такива учители, които наистина се интересуват. Има малко учители, които ще разберат, че учениците им са се забъркали с наркотици и ще се борят със зъби и нокти да ги отърват от този порок. А тя направи точно това, за две момчета преди много години. Забеляза промяната в държанието им, забеляза отсъствието им от училище. Вместо да игнорира тези знаци или просто да приключи всичко с едно телефонно обаждане до родителите, тя реши да се бори за тях. Всеки ден, отиваше лично до домовете им или изпращеше някого, който да ги изкара и да ги домъкне до училище, за да ги извади, да им помогне. Защото, както тя казваше, това са талантливи, умни деца, които заслужават шанс. Всеки заслужава шанс. Тя им го осигури. За жалост, едното момче не успя да спаси и това и тежеше, но пак благодарение на нея, второто получи шанс в живота и се реализира много добре.
Много малко са учителите, които влагат такова старание в работата си. Малко учители ходят по домовете, дори когато не се е налагало, за да помагат на учениците си, малко учители се опитват да ги разберат. А тя помагаше на всички и им предлагаше разбиране. Дори на най-страшните! Дори на тези ученици, които останалите учители описват като безнадеждни. Тя беше човек, който намери как да впрегне агресията на един ученик за добро, изпращайки го да пази момичетата на лагери. Един учител, който образова същият този агресивен ученик, който направи човек от него въпреки нежеланието му. Учител, който никога не се отказваше от учениците си. Който помогна на едно момиче да завърши с бебе на ръце, колкото и невъзможно да изглеждаше това преди 20 години. Помогна и на едно умно момче да се измъкне от невъзможното си семейство и да продължи, въпреки че всички шансове бяха срещу него. Тя застана заедно с тях срещу семействата им, срещу системата, срещу целия свят и им помогна да спечелят.
Започнала да преподава съвсем млада, 20 и няколко годишна, дори незавършила висшето си образование и нова в столицата, тя имаше плам. Плам, който запази. След десетилетия преподаване, на нея и пукаше също толкова колкото в началото. Госпожа Йотова, беше упорита, дори твърде инатлива и строга понякога, хванеше ли за нещо, не пускаше. Макар това, понякога да беше доста дразнещо, особено ако питате някои от директорите, срещу които се е изправяла - за да защитава себе си или учениците си. Това настървение обаче е спасило не един или два живота. Защото нима някой по- слабохарактерен би се съгласил не само да преподава, но и да дава частни уроци на ученик, заплашил я, че ще я убие? Да прозре отвъд агресията и заплахите му и да му даде шанс. Дори в тази ситуация, изправена пред двуметров, заплашителен мъж, очевидно тръгнал по погрешен път, високата почти 1,60, госпожата не избяга. Тя винаги си вършеше работата и я вършеше добре.
Нима някой по - слабохарактерен можеше винаги да бъде опора за учениците си? А тя беше и това, защото в дългогодишния си стаж и се беше случвало и да губи ученици. Помня как ми разказваше за тях - едно момче заради рак, и едно момиче заради подобно коварно заболяване. И от тях тя не се отказа до последно. До последно ги крепеше, до последно тя настояваше те да идват на училище да получат своето образование. Помагаше им да се почувстват нормално, знаеше че не може да ги спаси, но искаше да им даде каквото може. А когато ги загуби, стоя до другите си ученици и им помогна да преживеят загубата.
Госпожа Йотова определено не беше перфектна - твърдоглава и твърде строга понякога, в нейните класове в никакъв случай не беше лесно и не се минаваше просто така. Тя изискваше усилие, изискваше знание, но даваше всичко от себе си в замяна. Понякога лесно се палеше и гневът и определено беше страшен. Когато повишеше глас и заговореше с онзи особен наставнически, учителски глас, който всички сме чували, всички заставаха на мирно - ученици и родители. Но макар да строяваше строго учениците си, винаги ги защитаваше: от родители, от други учители, директори - тя заемаше тяхната страна и се бореше.
За жалост, вече не е сред нас, но наследството й продължава да живее. Във всички тези деца, които е образовала; в тези, които е спасила; в тези които е отклонила от лошия път; в тези, на които просто е предложила разбиране. Това може да направи един добър учител - да промени живота ти. Госпожа Йотова колкото и да се оплакваше от професията си, винаги се връщаше към нея. Дори след като се пенсионира продължаваше да се връща, да преподава, да замества, да дава частни уроци. А и нейните бивши възпитаници не я забравяха. Поздравяваха я на улицата, отпразнуваха с нея 10, 20, 30 години от завършването си.
Лиляна Йотова беше символ. Символ на думата учител и на това какво трябва да значи. Тя беше забележителна личност и създаваше забележителни личности. Няма да чуете за нея по новините или да прочете по вестниците, но може да чуете за възпитаниците и. Тя и не преследваше слава, всичко, което правеше, го правеше защото го чувстваше правилно.
Тя ми показа какво значи да имаш смислен живот. Означава да оставиш следа. А тя беше оставила не една, беше променила не един живот. Освен символ госпожа Йотова беше и вдъхновение, да бъдем по-добри, да помагаме, да се борим. Защото не е нужно постиженията ти да са всепризнати, за да са значими. Въпреки, че тя не желаеше да се забелязва, не се стремеше да получи признание, аз смятам, че историята и заслужава да бъде разказана. За да може тя за един последен път да научи хората на нещо - да ни научи да влагаме страст в работата си, да ни научи да се борим, да ни научи да ни пука.
Материалът е изготвен от Дамяна Захариева, ученичка в 119 СУ „Акад. Михаил Арнаудов“, гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, TBI Info, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
