Днес изпратихме един голям човек – моя „Господин“ по волейбол. Влезнах в църквата и го видях за последен път. Наблюдавах как лежи спокойно, когато свещеник Богомил дойде при мен и попита „Искаш ли да кажеш нещо за него, когато завърши опелото?“. Замислих се… Какво знам за него. Какви факти бих могла да изредя, за живота му, за постиженията му, за това какво е сторил в земния си път. Един дядо, седнал на стола зад мен прекъсна мислите ми, редейки: „Аз знам, че през не помня коя година поведе отбор, а през друга една година…“, редеше по дати събития и победи, които Игнат Асенов е постигал. Отново се замислих. Че какво мога да кажа аз като дата, успех, постижение. Всъщност се оказва, че никога не съм познавала неговата биография, но това, което много добре познавах бе голямото му сърце. Познавах любовта, на която бе посветил живота си. Любов, с която заразяваше, възпитаваше, градеше личности и спортисти. Отново поглеждам към него със сълзи в очите, но се усмихвам. Изплуват спомени, а всеки спомен с него е прекрасен. Представям си го как седи на пейката на тераската в салона и свири със свирката, подвиквайки „Давай мой чорап“ /така казваше на Елена/. Чувам свирката, тупкането на топките по стените, усещам енергията в салона, виждам милата му топла усмивка… Усмивката под мустака му винаги бе някак блага, очите винаги искрящи и също така мило усмихнати. Той винаги седеше там отгоре и ни наблюдаваше, свиреше и обясняваше. Понякога бавно и малко тромаво слизаше по стълбите и идваше при нас, за да ни покаже как да държим пръстите, как да ударим топката, за да може да премине сервиза над мрежата… Понякога се чудех как такъв леко закръглен, тежък човек може да е бил волейболист… Но такава любов към волейбола като неговата не съм срещала у никой друг. Той бе посветил живота си на тази любов, на нас, на топките , за които винаги събираше и даваше парите си. Щастливи са тези, които са имали късмета да го срещнат и да тренират при него, а те са стотици. Не е ли голям такъв човек!? Тридесет и една години е откривал потенциала у толкова много деца, развивал го е, възпитавал ги е, направил ги е хора, давайки своя пример за безрезервна отдаденост и обич. Толкова е хубаво да обичаш нещо толкова много! Не зная дали самият той си е давал сметка, колко много любов е раздал и какво означава тя за всички нас, за толкова много хора… Късметлийка съм, че Той бе част от живота ми – една приказно щастлива част, изпълнена с емоции, не само спортни. „Момин проход“ бе нашето място! Неговото любимо, което направи и наше любимо. Изпълнено с вълнения, първи любовни трепети, блусове под звуците на Марая Кери и Металика… Той ни подаряваше незабравими мигове. Унесена в спомени си мисля, всъщност какво повече трябва да знам и да кажа за него, когато съм имала щастието да се докосна до любовта му. Мога да споделя само своята емоциия, която съм сигурна, че много други ще припознаят за своя, само чувайки ключова дума „Момин проход“. Обикновено място, на което ни водеше на пръв поглед един обикновен човек, а в същност с толкова много стойност… Знам колко много ни е дал. Знам колко много е направил за всеки един от нас. Знам че си отива от този свят, оставяйки ни цялата тази негова необикновена любов!
Не казах нищо. Целунах го по челото може би за първи и последен път и излезнах от църкавата.
Почивай в мир Господине! Обичам те и ти благодаря от сърце! Ти бе един от малкото големи хора в живота ми!
С обич и признателност,
Десислава Василева