След дълго отсъствие от книжарниците на родния пазар се завръща обичаният роман „Историкът“ от американската писателка Елизабет Костова, за която България е втори дом.
Преведен на над 40 езика, дебютният роман на писателката се превръща в съвременна класика от световен мащаб, продала милиони копия за близо двадесетте години от написването си. Комбинирайки различни жанрове – като готически, приключенски и исторически роман, „Историкът“ представя нов литературен прочит на легендата за емблематичния граф Дракула и неговото безсмъртие.
У нас новото издание на романа излиза със специален предговор от писателката и основател на фондация за подкрепа на творческото писане в България „Елизабет Костова“, в който тя разкрива възхищението си от държавата, срещнала я с любовта и вдъхновила творчеството ѝ.
А историята, драги мой, злощастни приемнико, започва ето така:
Късно вечер, докато се рови из библиотеката на баща си, едно 16-годишно момиче открива стара книга с избеляла кожа и купища пожълтели писма с неясен подател. Върху две от страниците на книгата тя открива гравюра на дракон с разперени крила и една-единствена дума, изписана с готически шрифт: Drakulya. И така започва вълнуващо приключение назад към миналото на баща ѝ и мистериозното изчезване на майка ѝ, преплетени с невъобразимо зло, дебнещо от дълбините на историята.
Неразривно свързани със загадъчната съдба на кръвожадния румънски владетел Влад Цепеш, чието варварско управление стои в основата на легендата за Дракула, писмата ще отведат младата жена по следите на мистерия, за която поколения историци рискуват репутацията и здравия си разум.
Какво общо има легендата за Влад Цепеш със съвременния свят? Възможно ли е мистичният Дракула наистина да съществува и век след век да преследва враговете си?
В шеметно търсене на точната локация, където се намира гробът на прословутия владетел, младата жена ще се запъти към Румъния, Турция, Унгария и дори България, за да открие, че кървавото мастило на злото не се изличава лесно от лицето на света.
„Нито една книга не умира от естествена смърт и всяка книга желае да живее отново“, пише Елизабет Костова към новото издание на това зловещо и хипнотично приключение, в което факти и фантазия, история и настояще се преплитат в безмилостно напрегнат разказ.
Прекарвайки читателя през стари европейски църкви, манастири и библиотеки, разлиствайки древни пергаменти, отдавна забравени карти и книги, „Историкът“ е исторически трилър на пълни обороти, който ще ви смрази и развълнува с атмосферичния си език.
Из „Историкът“ от Елизабет Костова
ПЪРВА ГЛАВА
През 1972 г. бях на шестнайсет години и баща ми смяташе, че съм малка, за да го придружавам при дипломатическите му мисии. Той се чувстваше по-спокоен, когато седях внимателно в час в международното училище в Амстердам; по онова време седалището на фондацията му беше там и градът беше мой дом толкова отдавна, че почти бях забравила предишния ни живот в Съединените щати. Сега ми се струва странно, че съм била толкова послушна тийнейджърка, докато останалата част от моето поколение експериментираше с наркотици и протестираше срещу империалистическата война във Виетнам, но аз бях израсла в така добре защитен и уединен свят, в сравнение с който академичният живот на зрелите ми години изглежда същинско прик-лючение. Като начало, нямах майка и двойното чувство за отговорност на баща ми умножаваше грижите му към мен, които при други обстоятелства може би нямаше да бъдат толкова всеотдайни. Майка ми умряла, когато съм била бебе, преди баща ми да основе Центъра за мир и демокрация. Татко никога не говореше за нея и мълчаливо извръщаше глава, ако почнех да питам; така още като малка разбрах, че за него темата беше твърде болезнена. Вместо това той сам чудесно се грижеше за мен и ме обграждаше с всевъзможни гувернантки и икономки – когато ставаше въпрос за моето възпитание, парите не бяха проблем, макар че всекидневието ни бе съвсем скромно.
Последната икономка беше мисис Клей, която се грижеше за тясната ни градска къща от XVII в. на канала Раамграхт, в сърцето на стария град. Всеки ден мисис Клей ме посрещаше на вратата след училище и изпълняваше ролята на родител, когато баща ми пътуваше, а това се случваше доста често. Тя беше англичанка, по-възрастна от майка ми, умело въртеше четката за прах, но трудно общуваше с тийнейджъри; понякога, като гледах пресъстрадателната ѝ, зъбата физиономия отсреща на масата, усещах, че мисли за майка ми, и я мразех. Когато баща ми отсъстваше, красивата къща кънтеше празна. Нямаше кой да ми помогне с алгебрата, никой не се възхищаваше на новото ми палто и не ми казваше да дойда да го прегърна, никой не се изненадваше колко съм пораснала. Когато се връщаше от поредното място, което за мен беше само име на европейската карта, окачена на стената в трапезарията, баща ми носеше мириса на чужди земи и други времена, дъх на непознати подправки и изтощителен път. Прекарвахме ваканциите в Париж или Рим, като усърдно изучавахме забележителностите, които според баща ми трябваше да видя, а аз мечтаех за другите места, където той изчезваше сам, за онези непознати древни земи, където никога не бях стъпвала.
Докато го нямаше, ходех на училище и обратно вкъщи хвърлях с трясък учебниците си на лакираната холна маса. Нито мисис Клей, нито баща ми ме пускаха да излизам вечер, освен по изключение на някой внимателно проверен филм и с внимателно проверени приятели, а аз – за собствено удивление след толкова години – никога не се опълчих срещу тези правила. Така или иначе, обичах самотата; тя беше средата, в която бях отрасла, там плувах в свои води. Бях отлична в училище, но не и в социалния си живот. Връстничките ми ме ужасяваха, особено нахаканите момичета от нашия дипломатически кръг с циничните си приказки и вечната цигара в ръка – сред тях все се страхувах, че роклята ми е прекалено дълга или твърде къса или че въобще съм се облякла идиотски. Момчетата си оставаха за мен пълна загадка, макар че в мечтите ми смътно се промъкваха мъже. Всъщност бях най-щастлива сама в библиотеката на баща ми – просторна и великолепна стая на първия етаж на нашата къща.
Някога библиотеката на баща ми сигурно е служела за всекидневна, но той сядаше там само за да чете, и смяташе, че е по-важно да имаш голяма библиотека, отколкото просторен хол. Отдавна ми беше разрешил да използвам книгите му. Докато го нямаше, с часове пишех домашните си на махагоновото бюро или преравях лавиците, които опасваха стените. По-късно разбрах, че баща ми или беше позабравил какво има на най-горния рафт, или по-вероятно беше сметнал, че никога няма да успея да го достигна; но така или иначе веднъж късно вечерта свалих от библиотеката не само превода на Кама Сутра, но и една още по-стара книга и плик с пожълтели книжа.
Дори сега не знам какво ме накара да ги смъкна от рафта. Вниманието ми обаче беше властно приковано от илюстрацията в средата на книгата, от понеслия се мирис на стара хартия, както и от откритието, че книжата са всъщност лични писма. Знаех, че не бива да разглеждам личните вещи на баща ми, нито на когото и да е, страхувах се, че мисис Клей може внезапно да изникне, за да избърше прахта от идеално чистото бюро, и сигурно затова се озърнах през рамо към вратата. Не се сдържах и прочетох първия абзац от най-горното писмо, изправена край библиотеката, държейки го за няколко минути в ръцете си.
12 декември 1930 г.
Тринити Колидж, Оксфорд
Драги мой, злощастни приемнико,
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявам отчасти самия себе си, защото, щом държиш това в ръцете си, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би – още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник – и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера – може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Тук чувството ми за вина – а и нещо друго – ме накара бързо да върна писмото в плика, но не спрях да мисля за него до края на вечерта и през целия следващ ден. Когато баща ми се прибра от последната си командировка, потърсих сгоден случай да го попитам за писмата и за необикновената книга. Чаках го да се освободи, да останем насаме, но той беше твърде зает, а и нещо в откритието ми ме караше да се колебая. Най-накрая го помолих да ме вземе със себе си при следващото си пътуване. За пръв път имах тайна от него и за пръв път настоятелно поисках нещо.
Баща ми неохотно се съгласи. Говори с учителите ми и с мисис Клей и ми напомни, че докато е зает със срещи, ще имам предостатъч-но време да си пиша домашните. Изобщо не се учудих – децата на дипломатите знаят какво е да чакаш. Стегнах морскосиния си куфар, като натъпках вътре учебниците си и огромно количество чисти три-четвърти чорапи. Една сутрин, вместо да тръгна за училище, потеглих с баща ми и мълчалива и радостна, закрачих редом с него до гарата. Влакът ни отведе във Виена – баща ми мразеше самолетите, които, както казваше той, изяждали пътя от пътуването. Там останахме за кратко – само пренощувахме в един хотел. С друг влак прекосихме Алпите с всичките им бели и сини върхове от картата вкъщи. Слязохме на прашна жълта гара, баща ми запали взетата под наем кола, аз затаих дъх и не издишах, докато не стигнахме портите на града, който той толкова пъти ми беше описвал, че вече го виждах и насън.
В полите на словенските Алпи есента идва рано. Още преди септември богатата жътва бързо отстъпва пред внезапни тежки дъждове, които се леят с дни и обсипват селските улици с обрулени листа. Днес, вече подкарала петдесетте, се хващам как през няколко години се понасям натам, изживявайки отново и отново първия си досег със словенската земя. Това е стара страна. Тя узрява по малко, in aeternum, с всяка следваща есен, която неизменно идва в три цвята – зелен пейзаж, две-три пожълтели листа, падащи през сивия следобед. Предполагам, че римляните, които са оставили тук своите крепостни стени и гаргантюанските си арени на запад по крайбрежието, са видели същата есен и са потръпнали точно като мен. Когато колата на баща ми се мушна през портите на най-стария юлиански град, здраво увих ръце около рамената си. За пръв път бях обзета от възбудата на пътешественика, погледнал историята право в коварното ѝ лице.
Тъй като историята ми започва именно от този град, ще го нарека с римското му име Емона, за да го защитя поне донякъде от онези туристи, които обикалят по следите на смъртта и разрухата с пътеводител в ръка. Емона е построена върху селище от Бронзовата епоха до река, край която сега се редят архитектурни паметници в стил ар нуво. През следващите един-два дни се разхождахме край кметството, край градските къщи от XVII век, украсени със сребърни лилии, край златистия гръбнак на голямата сграда, където се помещаваше пазарът, чието стълбище водеше надолу до реката през старинни порти с яки решетки. Векове наред речните търговци стоварвали тук стоката си, която после изхранвала града. А там, където някога растели като гъби примитивни колиби, сега се издига гъст пояс от явори, европейските платанови дървета, които надничат над крайречните стени и ронят извити парченца кора в реката.
Близо до пазара под натежалото небе се простира главният площад на града. Емона, подобно на южните си посестрими, излагаше на показ трофеите на изменчивото си минало – виенското ар деко на сградите, внушителните червени черкви от възраждането на славянския католицизъм, схлупените кафяви средновековни параклиси, напомнящи за Британските острови. (Свети Патрик изпратил по тези земи мисионери и така затворил кръга на новата вяра обратно при средиземноморските ѝ корени, затова градът с основание се хвали, че е сред най-старите християнски средища в Европа.) Тук-там проблясваше островърх прозорец или османски фрагменти по вратите. Близо до пазара малка австрийска черква биеше камбана за вечерната меса. Мъже и жени в сини памучни комбинезони и престилки се прибираха към къщи в края на социалистическия си делник, стиснали чадъри над покупките си. Докато карахме към сърцето на Емона, с баща ми прекосихме реката по прекрасен древен мост, охраняван в двата края от зеленокожи бронзови дракони.
– Ето го замъкът – каза баща ми, като към края на площада забави ход и посочи през дъждовната пелена. – Сигурен съм, че ще искаш да го видиш.
Наистина исках. Протегнах и извих глава, докато накрая зърнах замъка през прогизналите клони – остарели кафяви кули на върха на стръмен хълм в центъра на града.
– Четиринайсети век – замислено каза баща ми. – Или беше тринайсети? Не ме бива много по тези средновековни руини, поне не им помня вековете. Но ще погледнем в пътеводителя.
– Може ли да се разходим дотам да разгледаме?
– Ще отидем утре след срещите ми. Тези кули не ми вдъхват надежда, не е ясно дали ще издържат и птиче да кацне отгоре им, но пък кой знае.
Той спря колата на паркинга край кметството и галантно ми подаде кокалестата си ръка в кожена ръкавица, за да сляза от предната седалка.
– Още е рано да се регистрираме в хотела. Искаш ли горещ чай? Или да закусим в тази гастрономия. Дъждът се усили – добави той колебливо, гледайки вълненото ми костюмче.
Бързо измъкнах непромокаемото яке с качулка, което преди година ми беше донесъл от Англия. Пътуването с влака от Виена ни отне близо ден и пак бях гладна, въпреки че обядвахме във вагон-ресторанта.
Озовахме се обаче не в гастрономията с червено-сините лампи, които проблясваха отвътре през мръсната витрина, със сервитьорките, обути – как другояче – в тъмносини сандали с платформи, и с намусения портрет на другаря Тито. Докато се промъквахме през мократа тълпа, баща ми изведнъж се стрелна напред.
– Насам!
Последвах го на бегом, качулката ми шляпаше по челото и почти нищо не виждах. Беше съзрял входа на чайна в стил ар нуво – с огромна падаща витрина, по която крачеха рисувани щъркели, и с бронзови врати, изляти във формата на стотина лилиеви стъбълца. Вратите тежко се затвориха зад гърба ни и дъждът остана навън зад запотените стъкла и заприлича на мокро петно зад сребърните птици.
– Удивително е, че това място е преживяло последните трийсет години. – Баща ми събличаше своя шлифер „Ландън Фог“. – Социализмът рядко е така внимателен към съкровищата си.
Седяхме край прозореца, пиехме чай с лимон, който пареше дори през дебелата порцеланова чаша, и похапвахме сардини върху намазан с масло бял хляб, както и парчета торта.
– По-добре да спрем до тук – каза баща ми.
Напоследък ненавиждах начина, по който непрекъснато духаше чая си да изстине, и с ужас очаквах неизбежния миг, когато щеше да каже, че трябва да спрем да ядем, да спрем да правим каквото ни харесва, за да ни остане място за вечеря. Гледах го, облечен в поло и изряден костюм от туид, и чувствах, че се е отказал от всяко прик-лючение в живота освен дипломацията, която го бе обсебила изцяло. Щеше да е по-щастлив, ако можеше мъничко и да живее, мислех си аз; с него всичко беше толкова сериозно.
Въпреки това мълчах, защото знаех, че мрази да го критикувам, а и защото исках да попитам нещо. Първо трябваше да изчакам да изпие чая си, затова се отпуснах назад, точно толкова, че да не ми направи забележка да не се изхлузвам на стола, ако обичам. През изрисувания в сребърно прозорец виждах прогизналия град, мрачен в късния следобед, и хората, забързани под силния, почти хоризонтален дъжд. Чайната, която трябваше да е пълна с дами в дълги прави атлазени рокли с цвят на слонова кост или с господа със заострени брадички и кадифени ревери на саката, беше празна.
– Не бях усетил колко съм се изморил от шофирането. – Баща ми остави чашата си и посочи замъка, едва очертаващ се през дъжда. – Пристигнахме от тази посока, от другата страна на хълма. От върха ще видим Алпите.
Спомних си беловърхите планини и почувствах как дишат над града. Сега седяхме сами от далечната им страна. Поколебах се и поех дъх:
– Ще ми разкажеш ли нещо?
Приказките открай време бяха едно от удоволствията, които баща ми никога не отказваше на лишеното си от майка дете; някои от тях черпеше от собственото си щастливо детство в Бостън, а други – от екзотичните си пътешествия. Трети измисляше на момента специално за мен, но напоследък те ми се струваха скучни и далеч не толкова зав-ладяващи както едно време.
– Приказка за Алпите?
– Не – усетих необясним прилив на страх. – Открих нещо, за което искам да те питам.
Той се обърна и нежно ме погледна, вдигнал посивяващи вежди над сивите си очи.
– Бях в библиотеката ти – казах аз. – Извинявай, рових тук-там и открих някакви книжа и една книга. Не погледнах... много... документите. Мислех...
– Книга? – Той още беше благоразположен и ме слушаше с половин ухо, оглеждайки чашата си за последна капка чай.
– Изглеждаха... книгата беше много стара с отпечатан дракон в средата.
Баща ми се наведе напред, замръзна, а после видимо потрепери. Странният жест отново ме изправи на нокти. Ако щеше да последва приказка, тя нямаше да прилича на онези, които ми беше разказвал досега. Той ме погледна изпод вежди и с изненада забелязах колко тъжен и изпит изглеждаше.
– Сърдиш ли се? – сега и аз се взирах в чашата си.
– Не, миличка – той въздъхна дълбоко, почти мъчително. Дребничката руса сервитьорка напълни чашите ни и пак ни остави сами, но той така и не се решаваше да започне.
