Какво бихте платили, за да получите онова, което сърцето ви желае най-силно? Бихте ли продали душата си? Особено ако дяволът, който може да я купи, има най-изкусителните очи?
Онези читатели, които смело биха отговорили с „да“ на тези въпроси, ще открият новата си любима книга сред страниците на романтичното фентъзи „Рапсодия“ на Лаура Таласа, което вече пламти и на български език в специално луксозно издание с цветни порезки.
В духа на някои от най-впечатляващите световни феномени в жанра като книгите на Сара Дж. Маас, Ребека Ярос, Стефани Майър и Скарлет Сейнт Клеър, „Рапсодия“ дава началото на огнената поредица „Търговеца“, която ще ви омае с мрачната си и прелъстителна мелодия.
„Търговецо, искам да сключа сделка…“
За сирената Калипсо Лилис работата винаги е била и хоби. Все пак да бъдеш свръхестествен детектив, който специализира в това да наказва отвратителни мъже за отвратителните им дела, си е шестица от тотото на професиите мечта.
Но миналото ѝ върви плътно прилепено до нея – или по-точно до ръката ѝ, около която е увита гривна с 322 мъниста. Всяко едно от тях е услуга, която Кали е поискала от Търговеца – загадъчен, потаен и дразнещо красив тип, който може да те снабди с всичко… само срещу правилната цена.
Седем години са минали, откакто Калипсо го е видяла за последно. Седем години, в които той така и не се е върнал да иска отплата за услугите си. Седем години до момента, в който Кали го заварва изтегнат на леглото ѝ, с примамлива усмивка и игрива искра в очите си.
Целувката ще бъде само една от отплатите, които Търговеца ще поиска от Кали. Завърнал се обратно в живота ѝ, сякаш никога не го е напускал, той ще я отведе в Земята на феите, където някой върши мрачни и ужасни дела.
Мъжете воини от всички кралства изчезват мистериозно, а жените се появяват безжизнени, в състояние някъде между живота и смъртта, понесли в ръцете си новородени деца.
За да може да спаси народа си, Търговеца ще има нужда от Кали до себе си, която да достигне до най-мрачните тайни на Другосвят. Стига тя да намери начин да му прости за отворената рана в разбитото си сърце…
Тайните са незаменима валута, а любовта – мощно оръжие, което може да те спаси или погуби, във взривоопасния роман на Лаура Таласа, който примамва читателите да пристъпят в тъмните води на един фантастичен свят, изпълнен с феи и върколаци, мощни владетели, подмолни заговори и огнена страст.
Неустоима, но опасна също като песента на сирените, „Рапсодия“ е сладко изкушение, в което почитателите на романтичното фентъзи ще открият нов претендент за титлата „любимо книжно гадже“.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Из „Рапсодия“ на Лаура Таласа
Mай, преди осем години
Имаше кръв по ръцете ми, между пръстите на краката ми, пръски кръв бяха полепнали и в косата ми. С нея бяха оплискани гърдите ми, а за мой ужас, усещах дори вкуса на няколко дребни капчици по устните си.
Прекалено много кръв се беше проляла и по полирания под в кухнята. Никой не можеше да оцелее след такава кръвозагуба, дори и чудовището в краката ми.
Цялото ми тяло се тресеше, адреналинът все още пулсираше във вените ми. Изпуснах счупената бутилка и стъклото ѝ се разби в земята, а аз се свлякох на колене.
Джинсите ми бяха пропити с кръв.
Вгледах се в мъчителя си. Безжизнените му очи се взираха разфокусирано, а кожата му губеше цвета си. Ако бях по-смела, бих притиснала ухо към гърдите му само за да се уверя, че студеното му черно сърце бе замлъкнало завинаги. Но не бих могла да понеса да го докосна дори сега, дори когато вече не можеше да ме нарани.
Няма го. Него най-накрая вече го няма.
В гърдите ми се надигна неудържим плач. За пръв път от почти цяла вечност вече можех да дишам. Изхлипах. Боже, чувството беше толкова хубаво. Този път последваха и сълзи.
Не трябваше да изпитвам облекчение точно в този момент, знаех го. Знаех, че се предполагаше как хората трябва да тъгуват за загубата на живот. Но аз не можех. Поне не и за неговия. Може би това ме правеше зла. Знаех само, че тази вечер всъщност се бях изправила пред най-големия си страх и бях оцеляла.
Той беше мъртъв. Вече не можеше да ме нарани. Той беше мъртъв. Бяха ми нужни само още няколко секунди, за да осъзная напълно този факт.
О, боже мой! Той беше мъртъв.
Ръцете ми се разтрепериха. Имаше мъртво тяло и кръв, толкова много кръв. Бях буквално потънала в кръв. Цялата ми домашна работа беше опръскана с нея, а една голяма капка скриваше напълно лицето на Линкълн в учебника по история.
По тялото ми премина остра тръпка.
Взрях се в ръцете си така, сякаш бях лейди Макбет. Излизай, проклето петно! Втурнах се към мивката в кухнята, оставяйки следи от кървави стъпки след себе си. О, боже, трябваше да се отърва от кръвта по мен веднага. Затърках яростно дланите си. Кръвта беше изцапала кожичките около ноктите ми и се беше пропила под тях. Не можех да я махна, но това нямаше значение, защото забелязах, че червената течност покриваше целите ми ръце. Започнах да търкам и нагоре. Но след това се озова и по ризата ми, а виждах съсирващите се капки и в косата ми. Изстенах и почти заплаках. Това нямаше значение. Кръвта нямаше да излезе.
По дяволите! Наведох се над гранитния кухненски плот и огледах преценяващо розовата смесица от кръв и вода, която се беше разляла по него, по пода и в мивката.
Нямаше как да се скрия от това.
С огромно нежелание погледът ми се плъзна към тялото. Част от мен, която отказваше да се подчини на логиката, очакваше пастрокът ми да се изправи отново и да ме нападне. А когато това не се случи, умът ми започна да разсъждава отново.
Какво трябваше да направя сега? Да се обадя в Полицията? Правосъдната система защитаваше децата, така че всичко щеше да бъде наред. Те просто щяха да ме извикат за разпит.
Но дали щяха да ме защитят? Не е като да бях убила когото и да е. Бях убила един от най-богатите и недосегаеми мъже на този свят. Нямаше значение, че го бях направила при самозащита. Дори в смъртта си мъжете като него винаги успяваха да се измъкнат, дори и от немислимото.
А на мен щеше да ми се наложи да разкажа за това – да кажа всичко.
Зави ми се свят.
Обаче нямах избор. Трябваше да се предам. Освен ако...
Чудовището, чиято кръв изтичаше на кухненския ни под, познаваше един човек, който познаваше друг човек... някой, който можеше да разчисти цялата бъркотия. Трябваше само да продам мъничко от душата си, за да говоря с него.
Без ченгета, без въпроси, без приемни родители или ходене в затвора.
Знаете ли какво? Той можеше да вземе всичко, което беше останало от душата ми. Исках единствено да се измъкна от това.
Втурнах се към кухненското чекмедже, в което държахме какви ли не джунджурии, и треперещите ми ръце го отвориха с усилие. Щом успях, бързо открих и сграбчих визитната картичка и прочетох странната информация за контакт, посочена там. На визитката беше изписано само едно изречение. Всичко, което трябваше да направя, беше да го прочета на глас.
Обзе ме страх. Ако го направех, нямаше да има връщане назад.
Погледът ми се плъзна тревожно из кухнята. Така или иначе вече беше твърде късно за връщане назад.
Стиснах визитната картичка в ръка.
Поех дълбоко въздух и направих това, което пишеше на нея.
„Търговецо, искам да сключа сделка.“
