Нещо за четене: „Ти, подобие мое“ от Радослав Бимбалов (откъс)

4782 преглеждания

В едно плашещо близко общество емпатията е забранена

Будна съвест на съвремието ни – Радослав Бимбалов закодира в своите ювелирни творби навременни и дълбоко хуманни послания. След „Екстазис“ и „Млък“ като логично продължение на арката от теми, изграждащи митологията на писателските му търсения, се появява и  „Ти, подобие мое“ – помитащ и труден за побиране в един жанр роман, в който се пропуква въпросът за Сътворението и човешкия смисъл.

Естествен отбор. Оцеляват дебелокожите. В едно плашещо познато общество да помогнеш на някого е равносилно на провинение, което предопределя бъдещето ти. Най-ценното човешко откритие – думите – биват използвани за шумна омраза. Чуждите страдания са просто повод за лицемерна или откровено никаква съпричастност. А всяка постъпка може да бъде лесно проследена и вписанa в старателно поддържано досие.

И точно в това общество един почти обикновен учител се оказва на грешното място в грешния момент. А съдбата на петима души се оказва фатално преплетена и разказана през погледа на не кого да е, а самия Създател.

Но как ли вижда този свят създание, представата за което се променя през вековете, но на което човечеството сякаш е склонно да припише всичките си неуспехи, да забрави в технологичните си революции или да назовава по име (понякога съвсем нехайно)?

Със своя графитен, плътен стил Радослав Бимбалов рисува смазващ портрет на съвременното общество, поело по пътя на собственото си отрицание. А физическите отклонения в романа обагрят до кървава наситеност метафизичните болки на света ни.

Смел, гъвкав, мащабен в своето послание, „Ти, подобие мое“ е оригинален летопис на човешкия път от първата разказана история до днес. Антиутопичен в рамките си и дълбоко хуманен в своята същност, това е роман, който търси отговори на въпроси отвъд видимото и крепи на страниците си тонове човешко минало, настояще и бъдеще.

А на 25 септември от 19:30 ч. на сцената на „Топлоцентрала“ (ул. „Емил Берсински“ 5) самият създател на романа – Радослав Бимбалов – ще влезе в разговор с един от най-светлите умове на съвременната преводаческа мисъл – Мари Врина-Николов. А събитието ще премине, пречупено през вещия и проникновен поглед на журналистката и дългогодишен водещ на предаването „Преди обед“ Деси Стоянова.

Входът е свободен, а повече информация за събитието може да откриете ТУК.  

Из „Ти, подобие мое“   от Радослав Бимбалов

Kолко щеше да е лесно, ако историите за теб и мен бяха абсолютната истина.

Ако беше вярно, че си завършено докрай мое дело, че си получил от мен името Адам, защото си от пръст направен. Или пък си сътворен от потта на великан на име Имир, а може би си бил наречен Аск или Ембла, захвърлен на морския бряг като безжизнено дърво. А защо не и да си бил онзи хилядоглав, хилядоок, хилядокрак Пуруша, господар на безсмъртието – странно същество, което живее хем в сърцето, хем в Космоса. Евентуално да си се зовял Фороней, бащата на смъртните, син на владетеля на река Инах и нимфата Мелия. В краен случай може да си бил и Гийомарт, с душа от злато, която се пръска и от неговите зрънца величествена сперма поникват Машя и Машяна под формата на храст от ревен.

Ако до тук нищо не ти звучи приемливо, имам и по-простичка история. Не е моя измислица, пак е твоя – още от времето, когато не знаеше, че има нещо извън Африка. Преразказвам накратко. Един ден на плажа изпълзяла жаба. Преди нея било нищо – празно небе, като измита лъжица, с една блеснала луна вътре. Горката месечина, тази романтична душа, имала идея да създаде мъж, но била крайно доверчива (явно от самота) и разказала за това на жабата. Жабата, грозен плагиат, изпреварила луната, надула се като балон и внезапно родила двама близнаци – мъж и жена, които се оказали първите хора на земята. Луната, естествено, се вбесила и изпекла жабата до въглен, както си стояла там, на самотния плаж. Накрая добрата месечина се превърнала в първия приемен родител на света и отгледала твоите предци – жабешките близнаци, като нарекла момчето Батет, а момичето – Хана.

След всичко изредено наистина разбирам защо най-дълго е оцеляла историята ти за човечето от глина. В Стария завет си написал, че си от пръст и на пръст ще станеш, а в Корана има разпръснати айети, твърдящи същото: Той е Знаещия и за скритото и явното, Всемогъщия, Милосърдния, който сътвори със съвършенство всяко нещо и започна сътворяването на човека от глина. Някак ми е драго да чета определенията за мен. Предполагам, че е суета,

явно нищо твое

не ще ми бъде чуждо,

щом си поне малко мой.

Да се върнем на глината. Абу Муса ал-Ашари рецитираше една от своите красиви притчи, в която неговият спътник – пророкът Мохамед – казва: Адам е от прашинки, събрани от цялата Земя и затова потомците на Адам се различават един от друг, така както е различна и земята, от която са направени. Така сред тях има червени, бели, черни и от други цветове. Сред тях има и безгрижни, и скъперници, лоши и добри. Тук, признавам, за малко да повярвам дори и аз, дето знам лично кое как се случи.

Прескачам напред. Пред взора ми, само преди век, Вернадски изучаваше глината. Човекът беше талантлив съветски учен и сякаш по задължение към родината си, атеист. Но въпреки това в глината Владимир откри редица любопитни неща, свидетелстващи в полза на най-драгоценната ти заблуда. В лепкавия ѝ състав се намирали всичките макро- и микроелементи, присъстващи в твоя, човешкия организъм. И колкото и да е странно: те били в почти същите пропорции.

За да стане тази история за твоето вълшебно сътворение съвсем успешна, цяла плеяда важни човеци добавиха своята дан. Микеланджело нареди на чираците да вдигнат скелето чак до тавана на Апостолическия дворец. Гледах го как виси шест години там, за да скандализира кардиналите с телесен реализъм. Дори изрисува себе си (или по-скоро своя праотец Адам) като лъскав, небрежно полегнал и скандално гол мускулест левент, посягащ към мен (твоята представа за мен). Тогавашният папа идваше да нагледа поръчката си заедно със своя церемониалмайстор Биаджо да Чезена, който недвусмислено изсъска, че тези изображения са подходящи за някой хан, а не за свети параклис. Микеланджело Буонароти отмъсти на онзи завистливец, като го изрисува във фреската с гениталии, увити в змия – наместо крал Минос, съдията на душите на мъртвите.

Обратно при фабулата в най-добрата ти приказка – описал си как, след като те създавам от кал, те приспивам толкоз дълбоко, че да взема едно ребро и от него да направя и теб, първи женски човеко, на име Ева. Неизвестно защо, фантазията ти не спира тук – можеше просто да завъртиш редовното си и заживели дълго и щастливо. Не че виждам за пръв път това, но реши да оспориш и тази своя история. Затова предаде от ухо на ухо (та чак до мен, представи си) страховитата легенда, че създадената от ребро Ева не била първата спътница на Адам, а имало една предишна, на име Лилит. Дори в една от светите си книги пося семенце на това съмнение – в библейското Битие написа: И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори, но в следващата глава сякаш изведнъж забрави идеята си за тази едновременна поява на първата двойка и побърза да разкажеш как аз, собственоръчно, отчупвам ребро от теб, спящи Адам, за да сътворя теб, крехка Ева. И въпреки тези усилия нищо не можа да затрие еретичната ти идея за Лилит.

Тя била толкова огнена и своенравна, че след като била прокудена (от мен), се превърнала в един от най-могъщите демони, живели някога на Земята. Въпреки това Адам я пожелал отново. За да изпълня молбата му (така продължава твоя разказ), при Лилит отишли трима ангели, мои пратеници, със заплаха: ако откаже да се върне – по хиляда от нейните деца ще умират всеки ден. Тя не само не се прибрала, ами толкова се озлобила, че решила сама да наказва. Превърнала се във вампир, който се храни с плътта на новородени деца и убитите от нея мъже. Тук става толкова зловещо, че е напълно разбираемо как не пестиш сили да отричаш Лилит. Между другото, забравих да спомена защо (според преданията) била прокудена от мен. При поредната разпра с Адам, в пристъп на гняв, Лилит направила недопустимото – да произнесе на глас четирите забранени букви, които никога не бива да бъдат изричани и които назовават, видиш ли, моето име…

Ще стигна и до моето име, всяко нещо с времето си. Първо да уточня началото.

Ако бе мое дело, от глина,

ако бе издълбана от

моите пръсти,

всяка твоя

дупчица,

ако беше

загладена

всяка твоя

извивка.

Щеше да си още

под ноктите ми.

А те няма там.

Няма те.

Сигурно се питаш вече и ще взема да отговоря – заприказвах те, че да ми обърнеш внимание.

Обикновено си мълча, а ти ми говориш ли, говориш. На колене пред статуите ми падаш, свещи палиш, рисуваните ми ръце целуваш, в прашни книги или вехти свитъци се кълнеш, че ще ми дадеш всичко, което поискам.

Как реши,

че някога

е искано

нещо от

теб?

Няма да прочетеш това, което ще ти кажа, в смачкано списание, няма да го чуеш в кръчмата, на улицата или дори от телевизора (личен за мнозина Светая светих). Ще опиша само и единствено съ­зряното от мен, „всевиждащия“.Прав си с тая дума всъщност.

Аз все пак мога

да надзъртам

във всеки

живот,

по всяко време,

без значение

от място,

епоха и

препятствия.

Винаги си ми бил интересен, няма спор. Бях в тъмния страх на пещерите ти, в тестостерона на войните ти, във въздишките на всичките ти сексу­ални революции, дори в самотата на космическите ти скитания. Познавам и паденията, и ренесансите ти, гледал съм от първия ред всяко твое откритие и всяка грешка. Да призная – винаги ме е дразнела склон­ността ти да драматизираш собствените си, земни несгоди. Страхът ти често ухае по-зле от бойното поле на Вердюн.

За Вердюн може би ще ти разкажа по-късно. Преди това – време е да спомена един дипломиран с отличие в Кеймбридж теолог. Казваше се Чарлз Дарвин.

Моята стара приятелка, съдбата, винаги ме е забавлявала със своята ирония. Чуй само това – Чар­лз Дарвин се учеше за лекар, но му дотегна, а баща му реши да го накаже, като го прати да изучава теология, с идеята да го направи пастор. И точно този Чарлз Дарвин съсипа най-изящната легенда за твоето сът­ворение, залегнала в основата на повечето успешни религии на това кълбо.

В продължение на пет години Дарвин обикаляше с кралския кораб „Бийгъл“ бреговете на Южна Америка, Австралия и Африка. Не споделях вълнението му от ежедневното наблюдение на птички, гущери и косте­нурки – може би познавах тези твари прекалено от­давна. Само че Дарвин откри в Галапагоския архипелаг нещо, което му се стори интересно – на различните острови, разхвърляни на разстояние един до друг, живе­ят сходни, но не съвсем еднакви птици присмехулник. Разликата беше наистина видима – видовете, които ядат големи и твърди семена, разполагат с дебели и едри човки, докато тези, които си търсят и засмукват мушички и червеи, са развили тънки и остри човки.

На слизане от „Бийгъл“ Дарвин вярваше все по-мал­ко в историята за човека от глина, а двайсет години по-късно издаде онази прословута книга с абсурдно дъл­гото заглавие Произход на видовете посредством естест­вен отбор, или запазването на облагодетелствани породи в борбата за живот, логично по-известна като Произход на видовете.

След тази книга беше много трудно твоето сът­ворение да бъде приписвано на мен, но ти упорито се надяваше, някъде дълбоко в душата си, че все пак си мой. Сигурно не ти се искаше да приемеш истината, че ни­кой не те е изваял като изящна статуетка от парче лепкава земя, а сам си извървял дълъг, продължил мили­они години път, в който първо си се изправил, после си развил умения, овладял си огъня и си започнал да готвиш храната си, научил си се да говориш и да споделяш живо­та си в общество.

Но не започвай да ме гледаш така разочаровано. Фа­ктът, че следя целия ти път, не ти ли говори нещо?

Дори и да се окаже,

че не съм ти истински

родител,

вероятно те чувствам

свое дете.

Да, като онази месечина.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук: