На Коледа подаряваме предмети и преживявания, но също така и думи, в които обличаме обичта, приятелството и близостта. На пазара се появява „Нашата Коледа“ – великолепен празничен сборник със 17 български коледни разкази, чийто съставител е Захари Карабашлиев. В него са включени текстове на познати и не толкова познати имена на българската литературна сцена.
Читателят ще открие красиво-носталгичния текст на непрежалимия Георги Марков, суровата топлина на думите на Здравка Евтимова, майсторски изтъкания „тийн“ разказ на Кристин Димитрова, пустинната Коледа на сладкодумния Георги Милков, заложническата коледна драма на Николай Терзийски и сблъсъка на детската душа с медийната „истина“ на Михаил Вешим. Освен това ще се потопи в библейската притча на Теодора Димова и ще усети тишината на празничната нощ на Мария Касимова-Моасе, кротката надежда на Мария Доневa и боксьорската прямота на Иван Ланджев. Ще се запознае с мистичния Свети Декемврий на Йорданка Белева, с „Антъни Хоплинс“ на Веселина Седларска, с чудото на Радослав Бимбалов, с коткaта Мери на Тони Николов и с коледната песен на самия Захари Карабашлиев.
Повечето от тези текстове са създадени специално за изданието. Така „най-вълшебното време“ на годината оживява през чувствителността и таланта на всеки от пишещите, а в техните споделени страници се оглеждат тенденциите на новата българска проза, превръщайки книгата в незаменима среща на поколения, литературни стилове, посоки и жанрове. В пъстър калейдоскоп на ярки личности с различното светоусещане, житейски път и литературна съдба, но изпълващи сборника не с багажа на своята биография, а с тежестта, лекотата и магията на своите страници.
Завита в топлата дреха на предпразничната тишина, „Нашата Коледа“ изгрява с меката светлина на осветена жилищна кооперация в студена снежна декемврийска вечер, за да ни напомни, че чудесата са възможни, а напук на злини, бедствия, войни хората са съхранили един всеобщ ден на доброто, който носи надеждата за по-щастливо бъдеще. Коледа идва!
Из „Нашата Коледа“ със съставител Захари Карабашлиев
Из „Отражения“
Мария Касимова-Моасе
…
…За нея няма значение колко е часът, но принципно е малко след един и половина същата нощ. Тръгнала е от мола три кръстовища и два булеварда по-нагоре. От няколко дни разполага с бебешка количка, в която си носи нещата. Някой я беше оставил до боклука при Художествената академия, а там рядко оставят бебешки работи, защото е център. Никой вече не гледа бебета в центъра - отглеждат ги в затворени комплекси. Беше късмет да попадне на количката, отдавна си търси и все не намира. Преди два месеца имаше една пазарска, но една нощ, докато беше спала в безистена до ЦУМ, някой я открадна. Видя я няколко дена по-късно у една двойка клошари, вероятно баща и син. Разпозна си я по завързаното с канап и зелена прежда задно колело. Не си я поиска обратно, достраша я, че трябваше да говори. Не беше говорила много време и не знаеше дали все още може. Не ѝ се говореше, не ѝ се говори, нямаше да ѝ се говори. От години, не ги помни колко. Откакто затвори вратата.
Пак беше декември, Коледа.
Сега е декември, Коледа.
Един път в седмицата задължително минава оттук, но никога не нощува наоколо. Идва късно вечер или много рано сутрин, за да не среща никого. Застава в сянката на контейнера, дребна е, дребна си беше, сега е още повече. Стои така и гледа едни точно определени прозорци на старата сграда от другата страна.
Сега, когато вижда отдалеч боклукчийския контейнер, се сепва. Какъв е този куп от кашони и черни пликове до него… Приближава предпазливо, хванала е дръжките на количката по-здраво, бута я полека. Стига до тротоара, оставя количката пред контейнера, като че да му препречи пътя да не побегне нанякъде. Обикаля го, нищо не пипа, само гледа. Добутва количката зад кашоните - дава си сметка, че с тях даже е по-добре - има по-широк заслон, иначе нямаше място и за нея, и за количката. Нищо че е дребна, дребна си беше, а сега още се е смалила. Не я интересува с какво са пълни тези картонени кутии, тези чували, и откъде са. Разбрала е, че хората изхвърлят невероятни неща и вече нито един боклук не може да я учуди. Застава в сянката на картонената стена и вдига лице към онези прозорци. Тъмни са, само един свети, сенки на разминаващи се хора се преплитат една в друга, сливат се и пак се разделят. Тя ги гледа, не мига. От това ли, или от внезапна тъга, а може би от топящите се в зениците снежинки, прилив на сълзи в очите ѝ. За малко да се прекатурят от долните ѝ клепачи и да се самоубият по грапавата ѝ буза. Обърсва мокрото си око с длан. За миг изпуска от очи прозорците и точно когато не гледа, светлият се отваря. Фигурата на млада жена широко разгръща крилото му, слага нещо между него и рамката да не се хлопне обратно. Цигарен дим и човешко бърборене излитат нахално оттам, както когато от публиката звън на неизключен телефон се вклинява в театрален спектакъл. Не се разбира какво говорят, фон е някаква неопределена музика, а смехът на хората вътре на талази я избутва. Сега двама души застават на прозореца, същата жена и някакъв млад мъж, едва допират телата си. Той ѝ предлага цигара, тя поклаща отрицателно глава. След секунда цигарата припламва между устните му, той вдишва дълбоко и прави равномерни кръгчета от дим. Жената се смее, с показалец пробива димните им контури, очите ѝ синеят в бялото снежно на нощта. Нещо му казва, гласът ѝ прелива над неговия. Сега той се засмива, гледа я продължително, само усмивката и бялото на очите му проблясват. Той поднася цигарата направо към устните ѝ и този път тя не отказва. Дръпва силно, закашля се и ѝ е неудобно от това. Пред лицето ѝ свенливи падат кичури коса, залюляват се като проснати на въже изпрани чаршафи. Погледът ѝ светва между кичурите, спира се на контейнера. „Виж, виж - казва младата жена, - тези кашони ги нямаше там преди! И чувалите ги нямаше, някой скоро ги е оставил, какви хора, в такава вечер да хвърлят боклу…” Не довършва. Мъжът неочаквано е хванал главата ѝ между дланите си и целува устните ѝ. Ръката ѝ е останала във въздуха, сочи все още кашоните. Целувката я омекотява и тя се отпуска полека. После изящно се вдига, достига лицето на мъжа и пръстите ѝ плъзват в косата му. Цигарата в неговата ръка догаря, страстта отнема огъня ѝ. Тя пада от прозореца, приземява се на студения тротоар и там дими, като че ѝ е абсолютно все едно.
Тъмната женска фигура зад контейнера се приплъзва покрай кашоните. Стига до догарящата цигара на тротоара, вдига я с два пръста внимателно, както се хваща крило на пеперуда. Допушва я. Припламването ѝ осветява в ритмични мигове лицето на скитницата. Очите ѝ синеят в бялото снежно на нощта. Мъжът и жената на прозореца се целуват.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
