След като посвети книги на добродетелите „храброст“ („Зовът на смелостта“) и „дисциплина“ („Силата на самоконтрола“) популярният мотивационен лектор и съвременен философ Райън Холидей се завръща с книга трета от поредицата си за четирите най-големи ценности на древното учение стоицизъм и въобще – на античната гръцка философия.
В книжарниците читателите вече могат да открият мотивиращото издание „Прави каквото трябва“ – книга, посветена на справедливостта и изкуството да вземаме правилните решения, независимо от ситуацията, в която сме поставени. В нея авторът на бестселъри като „Твоето его е врагът“ разглежда справедливостта не в качеството ѝ на абстрактно философско понятие или система от закони и съдилища, а като действие и отговорност, която човек носи към себе си и към околните.
Следвайки познатия модел от предходните издания в поредицата, Холидей се опира на примерите на известни личности, пренебрегнали собствения си комфорт в името на справедливостта. Техните прояви на лоялност, себеотрицание, доброта, честност и почтеност могат да бъдат силен антидот на съвременния начин на мислене, който често ни подтиква към лесни и егоистични решения на проблемите ни.
Посочвайки „Прави каквото трябва“ като книгата, която би искал да завещае на своите деца, Райън Холидей разказва историите на президенти, императори, спортисти, борци за граждански права, сред които Марк Аврелий, Флорънс Найтингейл, Хари Труман, Джими Картър и Ганди.
С книгата си Холидей доказва, че именно справедливостта е онази добродетел, който осмисля съществуването ни, тя стои в основата на начина, по който се държим към непознати, начина, по който ръководим бизнеса си, сериозността, с която поемаме задълженията си, начина, по който вършим работата си, влиянието, което оказваме върху заобикалящия ни свят. Защото „нищо не е правилно, ако не постъпваме правилно“.
Написана по достъпен и увлекателен начин, с много разбиране и внимание към читателя, „Прави каквото трябва“ е книга, която ни припомня, че в свят, в който толкова неща са извън нашия контрол, силата да постъпваме правилно – без да търсим одобрение или награда – е най-висшата мисия и ценност. И именно към нея трябва да се стреми всеки човек, целящ да постигне самопознание и да бъде в полза на обществото.
„Прави каквото трябва“ е послание, което всички ние трябва да чуем“
Арнолд Шварцегенер
Из „Прави каквото трябва“ от Райън Холидей
УВОД
Най-ясното доказателство, че справедливостта е най-важната сред всички добродетели, се проявява, когато тя бъде премахната. Става абсолютно очевидно – наличието на несправедливост незабавно превръща всеки акт на добродетелност – на кураж, дисциплина, мъдрост, всяко умение, всяко постижение – в нещо безполезно… или дори по-лошо.
Кураж, впрегнат в услуга на злото? Гениален човек без морал? Самодисциплина до степен на краен егоизъм? Според едно твърдение, ако всеки неотменно действаше справедливо, нямаше да се нуждаем толкова от храброст. Ако предпазливостта въздържа смелостта, а удоволствието осигурява облекчение от прекомерния самоконтрол, древните биха посочили, че няма добродетел, която да противостои на справедливостта. Просто е така.
В това е целият смисъл.
На всяка добродетел.
На всяко действие.
На самото ни съществуване.
Нищо не е правилно, ако не постъпваме правилно.
Но вероятно е показателен за света, в който живеем, фактът, че когато хората чуят думата „справедливост“, първата им мисъл не е в посока благоприличие или дълг, а в посока правна система. Мислят си за адвокати. Мислят си за политика. Загрижени сме повече за това, което е законно, борим се за „правата си“ много повече, отколкото за това, което е правилно. Може би съвсем точно бихме нарекли съвременните ценности „обвинителни“, но е трудно да ги разглеждаме по друг начин. „Справедливостта е нещо повече от онова, което се случва в съда.“ Това К. С. Луис напомня на слушателите си в своята известна поредица лекции: „Тя е старото име на всичко, което сега трябва да наричаме „честност“. Тя включва искреност, обмен на даване и получаване, правдивост, спазване на обещанията и цялата тази страна на живота.“
Много простички идеи, но наистина рядко срещани.
Трябва да разберем, че справедливостта не е просто нещо, което се случва между гражданите и държавата. Забравете за справедливия съдебен процес; какво точно вършите вие? Справедливостта ни гледа в очите. Действаме ли съгласно нея? Не само във важните моменти, изискващи проява на отговорност, а и в малките – начина, по който се държим към непознати, начина, по който ръководим бизнеса си, сериозността, с която поемаме задълженията си, начина, по който вършим работата си, влиянието, което оказваме върху заобикалящия ни свят.
Разбира се, че обичаме да обсъждаме справедливостта. Какво представлява тя? На кого я дължим? Още от детска възраст нищо не вълнува хората повече от спор относно справедливостта – дали някой е бил прецакан, или не; дали трябва да ни бъде позволено да правим нещо, или не. Обожаваме досадни хипотези, бихме обсъждали до безкрайност сложни изключения от правилата, моралните последствия, които доказват, че никой не е перфектен.
Съвременната философия се занимава със заплетени морални дилеми, като например така наречения Проблем с трамвая или пък дали съществува такова нещо като свободна воля. Историците обсъждат доколко правилни или грешни са военните, политическите и бизнес решенията, които са формирали нашия свят, като в някои случаи отбелязват сложната ситуация, в които са били взети, а в други отправят категорични черно-бели присъди.
Сякаш тези морални избори са ясни и лесни, сякаш се правят еднократно, а не са вечно присъстващи. Сякаш ние сме тези, които задаваме въпросите, а не животът, който ги задава на нас.
Междувременно едва през първите няколко часа от деня всеки човек е взел десетки етични и морални решения с немалко значение, на много от които дори не си даваме труда да обърнем и една десета от вниманието си.
Докато разсъждаваме какво бихме могли да направим в някаква малко вероятна ситуация, във всеки един момент съществуват безброй възможности да се ангажираме с тези идеи реално в реалния живот. Естествено, предпочитаме да разглеждаме справедливостта като абстрактно понятие, за да отклоним вниманието си от необходимостта да действаме справедливо, макар и несъвършено. Докато не спрем да я обсъждаме, няма как да започнем да действаме. Продължаваме да я обсъждаме, за да не се задействаме.
