С блестящите истории „Тайната на Диор“, „Френският фотограф“, „Къщата на Ривиерата“ и „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ австралийската писателка Наташа Лестър се превърна в една от най-обичаните авторки на исторически романи у нас, а всяка следваща нейна книга е събитие и наслада за читателската душа.
В най-романтичния месец февруари в книжарниците вече грее новият ѝ роман „Изчезването на Астрид Брикар“, в който Лестър запраща читателите в богатия на текстури и емоции свят на висшата мода от 70-те години, когато имена като Оскар де ла Рента и Ив Сен Лоран творят най-големите си шедьоври.
Вярна на безпогрешния си стил, Наташа Лестър умело преплита животите на три силни жени от различни поколения и разгръща пред читателя пищен букет от история, мода и неустоима мистерия.
Франция, наши дни. Блайт Брикар е внучка и дъщеря на две блестящи модни дизайнерки, чиято печална слава я преследва през целия ѝ живот. Всички очакват от нея да бъде поне толкова гениална, колкото изоставилата я при раждането ѝ майка и скандалната ѝ баба. Ала Блайт е обърнала гръб на света на модата – и мечтите си – още преди години. Но семейно събиране във френската провинция ще разкрие пред Блайт факти, които ще хвърлят съвсем различна светлина върху живота на Астрид и Миза.
Ню Йорк, 1970 г. Астрид Брикар е решена, че ще предизвика революция в света на модата. И го прави – но в качеството си на муза и любима на дизайнера Хоук Джоунс. Когато двамата са поканени да участват в прословутата Версайска битка на дизайнерите, Астрид ще жертва всичко, за да покаже таланта си. Но точно когато кариерата ѝ е напът на процъфти, Астрид изчезва безследно, оставяйки след себе си само една сатенена рокля.
Париж, 1917 г. Шестнадесетгодишната Миза Брикар е дала обет: да бъде запомнена по свой собствен начин. И го прави, превръщайки се в невъзпят герой от Втората световна война. Невероятен дизайнер. И вдъхновение за Кристиан Диор. Но изпреварила времето си с десетилетия, Миза е заклеймена заради предполагаемия си съмнителен морал. А името ѝ ражда легенда, от която нито Астрид, нито Блайт могат да избягат.
Силен, дързък и прозорлив, „Изчезването на Астрид Брикар“ е роман, който описва сложната роля на жените като музи и вдъхновителки в доминираната от мъже модна индустрия. Това е история за пагубната сила на жълтата преса, слуховете, клеветите и срама.
Талантливите героини на Наташа Лестър плащат висока цена, осмелявайки се да тръгнат по свой собствен път. А огъня, с който те творят, може да послужи за вдъхновение на всеки читател, впуснал се да преследва мечтите си.
Из „Изчезването на Астрид Брикар“ от Наташа Лестър
Пролог
ДВОРЕЦЪТ ВЕРСАЙ, ФРАНЦИЯ, 28 НОЕМВРИ 1973
Както нощният клуб Електрик Съркъс в Манхатън поразява сетивата, така въздейства и Огледалната зала в двореца Версай, мисли си Хоук, докато крачи под колоните до останалите четирима мъже. В клуба всичко е прекалено – банди като Велвет Ъндърграунд забиват толкова силно, че хората започват да възприемат музиката като втори пулс; гълтачи на огън поглъщат пламъците като бонбони; а светлинното шоу се прожектира върху покрити с платно стени и това създава усещането, че помещението се свива, а миг по-късно сякаш самите посетители пропадат надолу. Но тук екстравагантността е от различен порядък и се изразява в такова разточителство от огледала, че няма място, където човек да се скрие. Хоук вижда себе си, уловен от всички ъгли и отразен хиляди пъти под подобните на сводове в катедрала изрисувани тавани – от онези, които ви карат да се чувствате виновни, дори когато не сте направили нищо лошо.
В продължение на една тревожна секунда Хоук се чуди дали ще се стигне именно до това заключение – до убеждението, че цялата история тук прави френската мода по-висша в сравнение с тази на шестимата американски дизайнери, които са дошли, за да докажат, че рокля, предназначена да се извива в ритъма на Роулинг Стоунс, е именно онова, което е модно днес. Иска му се Астрид да се появи на секундата. Но къде ли е тя?
Поглежда към Бил Блас, който както винаги е в тютюнев туид. До него е Оскар де ла Рента в достолепно черно, Стивън Бъроуз се прави на наивен, а Холстън е самовлюбен. Хоук е достатъчно умен, за да не попита нито един от тях дали са виждали Астрид.
Да вървим, подканя ги високомерно техният френски придружител, сякаш би предпочел да съпровожда Ив Сен Лоран и останалите от френския екип, които, както всички вярват, ще нанесат такава съкрушителна победа на американците, че ще съдерат на парчета не само тоалетите им, но и кожите.
В интерес на истината, има дни, когато и Хоук мисли така.
Сякаш за да засили страховете му, се появява Юбер дьо Живанши – мъж, чието име допреди шест години Хоук дори не беше чувал, но с когото вече е разговарял няколко пъти. Той е елегантен, с костюм и вратовръзка, дотолкова автентичен френски моделиер, че дори бръчките по лицето му сякаш са надиплени с шивашка прецизност. Хоук за малко не подръпва ръкавите на любимия си сив пуловер, но си спомня, че е едва на двайсет и осем и си е спечелил правото да бъде тук – факт, който може би само доказва колко малко са дизайнерите в Америка.
Отново търси с поглед Астрид, преди Огледалната зала да издаде тревогата му. Противно на всички очаквания, американците трябва да победят тази вечер. Ако това не стане, Хоук и Астрид никога няма да бъдат заедно – и това е развръзка, за която той дори не иска да мисли, камо ли да остави да бъде възпроизведена от цялата проклета зала.
Стегни се.
Потрива с ръка наболата си брада и си напомня, че Хоук Джоунс е мъжът, когото Лайф нарече най-влиятелния моден дизайнер в цяла Америка.
– Бонжур – поздравява го Живанши и се здрависва с него, учтив както винаги. – Късмет тази вечер.
Холстън, който е толкова джентълмен, колкото Хоук е консерватор, промърморва надут задник и Хоук вижда как по лицата на Де ла Рента и Блас се изписва облекчение, че ругатнята на Холстън по изключение не е толкова обидна.
А след това огледалата показват на Хоук още от отрезвяващата истина. Екип от американски модни дизайнери, които в действителност са група от боричкащи се егоцентрици, събрани, за да участват в едно шоу, на което ще присъстват всички, от принцесата на Монако – Грейс, до херцогинята на Уиндзор, както и представители на всички вестници и списания от Америка и Европа. И ето ги тук, в двореца Версай, в навечерието на битката за честта тяхната страна да бъде коронована като център на модна столица на света, а петима от тях вече почти не си говорят и смятат за победа това, че Холстън не е казал в очите на никого майната ти.
И щастието на Хоук зависи от това.
Отраженията в огледалата отново се сменят. Сега те отразяват не само неговото ужасено лице, а и някакъв вързоп на пода близо до една от статуите. Внезапна, остра болка пронизва сърцето му и вързопът се превръща във възхитителната бяла права рокля, която бе видял Астрид да шие предишния ден, рокля, която бе смятал, че ще накара всички да я аплодират и да ѝ засвидетелстват най-после признанието, което заслужава.
Защо, по дяволите, гвоздеят в колекцията на Астрид лежи на пода в Огледалната зала?
Краката на Хоук го понасят напред. Прекосил е наполовина огромната, бляскава зала, преди някой да забележи вързопа.
Изминал е три четвърти от пътя, когато вижда, че кървавочервена лента е обагрила коприната.
Краката му се вцепеняват.
Главата му се извръща. Но навсякъде около него огледалата удвояват, утрояват и учетворяват бруталния образ на тази рокля и той изругава, високо, а гласът проехтява така, сякаш би могъл да разбие всяко едно проклето огледало, преди юмрукът му да го стори.
Защото ако червеното, напоило роклята на Астрид, е кръв, то тогава той е наясно, че Астрид е мъртва или изчезнала – а с нея и той.
