За да зарадва влюбените в думите на британската писателка Шарлот Бронте и да докосне поколения нови читатели, на български език излиза ново луксозно издание на обичания роман „Джейн Еър“ – в брилянтния превод на Мария Чайлд.
Малко са книгите, оставили толкова ясна следа в историята, колкото безсмъртната класика от XIX век, сред чиито страници се ражда един от най-ярките и силни женски персонажи, познат от световната проза.
Издадена за пръв път през 1847 г. под мъжки псевдоним и станала обект на десетки екранизации през годините, „Джейн Еър“ революционализира художествената литература, превръщайки се в много повече от любовен роман.
„Не съм птичка и не съм оплетена в никаква мрежа. Аз съм свободно човешко същество с независима воля.“
Израснала като сираче в дома на коравосърдечната си леля, където е подложена на постоянния психически и физически тормоз от братовчедите си, Джейн Еър още от малка много добре знае, че животът ѝ е несправедлив.
Захвърлена от един ад в мрачните дебри на друг, Джейн е изпратена в пансиона за сираци „Лоуд“, из чиито готически коридори тя отблизо опознава нищетата и жестокостта, надменността и грозотата. Но и започва да развива вродения си интелект и борбената си натура.
Когато пораства достатъчно, за да може да си позволи завинаги да остави „Лоуд“ зад гърба си, Джейн поема по света в търсене на своето място в него. И така се оказва назначена като гувернантка в имението „Торнфийлд“, където я очаква първа среща с любовта в лицето на загадъчния собственик – господин Рочестър.
Но под покрива на имението „Торнфийлд“ са скрити дълго пазени мрачни тайни, които съвсем скоро ще излязат наяве и ще изправят Джейн пред най-трудния кръстопът, където най-верен компас може да бъде единствено сърцето ѝ.
Олицетворение на бунта и порива към свобода, „Джейн Еър“ е книга за женската борбеност, непоколебимата вяра и силата на духа и в най-мрачните мигове, през които човешката душа преминава.
Определяна от световната критика като „първия историк на човешкото съзнание“ и литературен родоначалник на писатели като Джойс и Пруст, Шарлот Бронте създава безапелационен литературен шедьовър, изпреварил времето си с години, който задължително трябва да присъства във всяка читателска библиотека.
Из „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте
Първа глава
Нямахме възможност да излезем на разходка през този ден. Вярно, че сутринта се бяхме поразтъпкали за около час из градината с оголелите храсти, но от обяда насам (когато нямаше гости, госпожа Рийд се хранеше рано) студеният зимен вятър беше докарал такива мрачни облаци и такъв пронизващ дъжд, че не можеше да става и дума да излезем отново навън.
Бях доволна от този факт: никак не обичах дългите разходки, особено в мразовитите следобеди. Омразно ми беше да се прибирам у дома в суровия здрач с вкочанени от студ ръце и крака, с натежало от хокането на бавачката Беси сърце и с потискащата мисъл от физическото превъзходство на Илайза, Джон и Джорджиана Рийд.
Сега гореспоменатите Илайза, Джон и Джорджиана се бяха скупчили около своята майчица, която се беше излегнала на един диван до камината в гостната и заобиколена от своите любими отрочета (които в момента нито се караха, нито плачеха), изглеждаше напълно щастлива. Мен ме беше изключила от групата с думите, че „съжалявала, задето ѝ се налагало да ме отпрати; но докато не разберяла от Беси и лично не се уверяла, че полагам искрени усилия да се сдобия с по-приемливо и по-подходящо за едно дете държание, както и с по-приятни и жизнерадостни маниери – нещо по-леко, по-чистосърдечно, по-естествено, а не както стояли в момента нещата, – наистина трябвало да ме лиши от привилегиите, които се полагали само на доволните, щастливи малки деца.“
– Какво съм направила според Беси? – попитах я аз.
– Джейн, не обичам дребнави възражения и излишни въпроси, да не говорим, че има нещо наистина отблъскващо у дете, което си позволява да държи тон на възрастните. Оттегли се някъде и не си отваряй устата, докато не се научиш да разговаряш вежливо.
В съседство с гостната се намираше малката трапезария. Промъкнах се в нея. Там имаше шкаф с книги: една от тях скоро влезе в мое притежание, след като предварително се уверих, че е пълна с картинки. Покатерих се в нишата на прозореца, седнах по турски и като дръпнах почти докрай тежката червена плюшена завеса пред себе си, потънах в пълно усамотение.
Диплите на червената драперия напълно скриваха гледката вдясно. Чистите стъкла на прозореца вляво ме предпазваха, но не ме изолираха от мрачния ноемврийски ден. Докато прелиствах книгата в ръцете си, от време на време отправях поглед към следобедния зимен пейзаж навън. В далечината се ширеше бледа пустота от облаци и мъгла; наблизо – прогизнала морава и обрулени от бурята храсти. Несекващият дъжд заплющяваше още по-ожесточено преди всеки по-продължителен и опустошителен порив на вятъра.
Отново насочих вниманието си към книгата – „История на птиците във Великобритания“ на Бюик[i]. Да си призная честно, текстът ме интересуваше далеч по-малко от илюстрациите, но имаше определени уводни страници, които, въпреки че бях дете, не можех да подмина току-така. А именно онези, които се отнасяха до убежищата на морските птици и „самотните скали и носове“, които само те обитаваха, както и до бреговете на Норвегия, осеяни с острови от най-южната им крайна точка – Линдеснес, или Назът, – чак до Нуркап:
където Северният океан кипи ей там, далеч,
край голите, унили острови на Туле[ii]
и ледените му води се пенят
сред бурните Хебриди.
Нито пък можех да отмина равнодушно описанията на пустите брегове на Лапландия, Сибир, Шпицберген[iii] , Нова Зембла[iv], Исландия, Гренландия с „безкрайната шир на Арктическата зона и онези пусти региони от мрачно пространство, с онзи резервоар от сняг и мраз, където натрупаните в течение на векове масивни ледници се извисяват като блестящи алпийски върхове покрай полюса и засилват многократно и без това вкочаняващия студ.“ Изградих си своя собствена представа за тези смъртно бели селения: мъглява като всички недоосъзнати представи, преминаващи смътно през детския мозък, но странно внушителна. Съпътстващите тези встъпителни страници илюстрации нагледно придаваха смисъл на текста и караха всичко да оживее: скалата, стърчаща самотно сред огромни морски вълни и водни пръски; разнебитената лодка, заседнала на безлюден бряг; студената и злокобна луна, надничаща към някой потъващ кораб през решетки от облаци.
Не мога да опиша чувството, което ми внушаваше пустият църковен двор с неговите надгробни камъни, с портата и двете му дървета, с ниския му, опасан от разрушен дувар хоризонт и току-що изгрелия полумесец, удостоверяващ, че е вечер.
Вярвах, че двата кораба, замрели във вялото море са морски фантоми.
Демона, заковаващ торбата на крадеца към гърба му, подминах бързо: наистина беше същество, от което ме обземаше ужас.
Същият ужас ми внушаваше и създанието с черни рога, което седеше върху една скала и внимателно разглеждаше отдалеч струпаната около една бесилка тълпа.
Всяка илюстрация разказваше история, която често пъти недоразвития ми ум и наивната ми впечатлителност не можеха да проумеят. Въпреки това тези истории ми бяха изключително интересни: също като приказките, които понякога ни разказваше Беси през зимните вечери, когато ѝ се случваше да е в добро настроение. Тогава тя пренасяше дъската за гладене в детската стая, опъваше я до камината и ни позволяваше да седнем около нея. После, докато оправяше дантелените волани на госпожа Рийд и плисираше ръбовете на нощната ѝ шапчица, захранваше жадното ни внимание с любовни и приключенски откъси, заимствани от стари приказки и балади, или (както по-късно установих) от страниците на „Памела“[v] и „Хенри, граф Морланд“[vi].
Бях щастлива с книгата на Бюик на коленете си, или най-малкото щастлива по свой начин. Не се страхувах от нищо, освен да не прекъснат заниманието ми. Така и стана, и то твърде скоро. Вратата на трапезарията се отвори.
– Ууу! Мадам Скуко! – разнесе се гласът на Джон Рийд, после утихна: явно беше решил, че в стаята няма никого.
– Къде е отишла, по дяволите? – продължи той. – Лизи! Джорджи! – (към сестрите си) – Джоан не е тук: кажете на мама, че е избягала навън в дъжда... Проклето животно!
„Добре, че дръпнах завесата“, помислих си и отчаяно си пожелах да не разбира за скривалището ми. Не че Джон Рийд би могъл да стори това самостоятелно – той не се отличаваше с бърза мисъл или възприятие, – но Илайза само надникна през вратата и веднага рече:
– Сигурна съм, че е в нишата на прозореца, Джони.
И аз веднага излязох, тъй като се разтреперих само при мисълта, че тъй нареченият Джони ще ме извлече насила.
– Какво искаш? – попитах го недодялано.
– Кажи „Какво желаете, господарю Рийд“ – прозвуча в отговор. – Желая да дойдеш тук. – Той се настани в едно кресло и с властен жест ми нареди да приближа и да застана пред него.
[i] Томас Бюик – (пр.11.08.1753 – 8.11.1828); английски художник и график, майстор в изобразяването на птици и животни, автор на двутомника „История на птиците във Великобритания“. – Бел. прев.
[ii] Най-отдалечената северна локация в древногръцката и древноримската картография; в късните средни векове и ранната съвременност често идентифицирана с днешна Исландия или Гренландия. – Бел. прев.
[iii] Най-големият и единствен постоянно населен остров в архипелага Свалбард, Норвегия. – Бел. прев
[iv] Нова Зембла (Нова земя) – руски архипелаг в Северния ледовит океан. – Бел. прев.
[v] „Памела“ – „Памела, или възнаградената добродетел“, епистоларен роман от Самюъл Ричардсън (1740). – Бел. прев
[vi] „Хенри, граф Морланд“ – съкратена версия на сантименталния роман „Глупак от качество, или историята на Хенри, граф Морланд“ от ирландския писател Хенри Брук (1781), издадена от Джон Уесли. – Бел. прев.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
