Прочутият шведски писател Юнас Юнасон предлага на читателите още един забележителен хумористичен роман, озаглавен „Пророчицата и идиотът“. Очаквайте на 19 август в превод на Радослав Папазов.
Героите на „Пророчицата и идиотът“ (400 стр., цена: 20 лв.) се впускат в невероятно приключение от Швеция през цяла Европа, чак до Африка и Америка, и се срещат със световни лидери като Барак Обама и Пан Ки-мун, както и с руската мафия - всичко това е облечено в типичния за Юнасон свеж и разтоварващ хумор. Годината е 2011, а запалената по астрофизика учителка Петра е пресметнала, че след точно 12 дни атмосферата ще се срине и ще настъпи краят на света. Отчаяна от досегашния си самотен живот, тя решава, че няма смисъл да посреща края заедно с останалите жители на Земята. За щастие точно преди да се обеси, караваната ѝ е ударена на пуст паркинг от един кемпер. Шофьор е глуповатият Юхан, който не умее да различава педала на газта от този на спирачката. Макар да не е сред най-схватливите и да е свикнал да го наричат идиот, Юхан притежава невероятен талант като готвач. Пророчицата на края света и майсторът готвач се сприятеляват и със 75-годишната инфлуенсърка Агнес и тримата се отправят на пътешествие към Рим. Там Юхан иска да се изправи пред брат си, който цял живот го е потискал и мамил, лишавайки го от милиони, и да му удари едно хубаво кроше в носа. Петра, Юхан и Агнес обаче трябва да побързат, защото остават броени дни, а разбира се, нищо не се случва по план.
С над 16 милиона продадени копия в 45 страни на 5 континента Юнас Юнасон се нарежда сред най-обичаните автори на бестселъри в света. Шведският майстор на хумора в продължение на две десетилетия гради кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент. Внезапно решава да обнови живота си и се посвещава на литературата. Историческата сатира „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ е абсолютен триумф в Швеция, в резултат романът е преведен на 35 езика, от него са реализирани над 10 милиона екземпляра, а няколко години по-късно излезе и продължението „Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше”. Феноменалният успех е затвърден от бестселърите „Неграмотното момиче, което можеше да смята“, „Убиеца Андерш и неговите приятели” и „Сладко отмъщение АД“.
Из „Пророчицата и идиотът“ на Юнас Юнасон
2011
По времето на този разказ Барак Обама беше президент на САЩ, Бан Ки-мун – генерален секретар на ООН, а Ангела Меркел вече от шест години беше канцлер на Германия и ѝ оставаха още десет.
Русия имаше президент, чието име почти никой не си спомня. Всички обаче знаеха, че министър-председателят Путин всъщност управлява страната.
Арабската пролет заля Северна Африка, поведена от хиляди хора, уморени от корупция и фалшива демокрация, които си въобразяваха, че промяната е възможна.
Земетресение в Тихия океан доведе до цунами, високо колкото пететажна сграда, което връхлетя японското крайбрежие и помете всичко по пътя си – включително атомната електроцентрала във Фукушима.
Азербайджан спечели „Евровизия“ пред няколкостотин милиона зрители. Това обаче не бе нищо в сравнение с двата милиарда, които малко по-късно проследиха сватбата на принц Уилям и Кейт Мидълтън във Великобритания. А през това време САЩ намериха и застреляха Осама бин Ладен без никакви зрители.
През същата година вечният конфликт между Тайланд и Камбоджа се възпламени и после временно угасна. В Швеция управляваше министър-председателят Райнфелд, лидерът на Консервативната партия, който превърна левите каузи в свои собствени и така спечели изборите два пъти поред.
В същата страна глуповатият Юхан остана сам, след като по-големият му брат Фредрик замина за Рим, за да прави кариера в сферата на дипломацията. Майка им отдавна бе починала, а татко им се държеше за ръка с приятеля си някъде по плажовете на Монтевидео.
Ще започнем историята с глуповатия брат. Скоро обаче целият свят ще бъде въвлечен. Включително Обама, Бан Ки-мун и Путинова Русия.
Да ви е сладко!
Юнас Юнасон
Част първа
ВРЕМЕТО ПРЕДИ КРАЯ НА СВЕТА
Глава 1
Лятото на 2011
Юхан беше мил. Отзивчив. И несъразмерно надарен. Толкова неща не разбираше. Като например, че неговият по-голям брат хич не беше най-добрият на света.
Разликата им беше само две години, но Юхан гледаше на Фредрик като на свой баща. Бащата, който и двамата нямаха.
Или всъщност имаха. Бе изчезнал, преди Юхан да се роди. И се появяваше по особени поводи през годините. За последно на погребението на майка им. По време на помена той подари на синовете си дванайсет и половина стайния си апартамент на най-хубавата улица в Стокхолм. Каза на Фредрик, че се гордее с него, а на Юхан, че най-вероятно един ден всичко ще се нареди.
И отново си тръгна.
Братята си приличаха на външен вид, но всъщност бяха безкрайно различни. Големият брат вървеше по стъпките на баща си, вече беше напът да стане дипломат, мечтаеше да бъде посланик. Малкият пък се провали като пощальон.
Докато единият се справяше добре в обучението за дипломат към Министерството на външните работи, другият се стараеше да поддържа в добро състояние дванайсет и половина стайния апартамент, след като очевидно за почти нищо друго не го биваше.
Вечерно време Фредрик сядаше на фотьойла в библиотеката с важни документи в ръце, караше Юхан да му донесе уиски, замисляше се колко е гладен и даваше нареждания кога да бъде сервирана вечерята.
– В седем и петнайсет – заръчваше той на брат си. – И като казвам седем и петнайсет, имам предвид точно в седем и петнайсет. Хайде излизай и ме остави на мира.
Юхан се чувстваше полезен. И се гордееше, че помага. А и му беше приятно. Колкото трудно му бе да използва мозъка си, толкова вълнуващо бе да се осланя на вкуса и обонянието си.
Фредрик рядко бе доволен от резултата, всъщност никога. А и защо да бъде? Юхан не умееше нищо. А по-големият брат си падаше по конструктивната критика.
– По-малко риган в соса, идиот такъв!
А и обичаше да се спазва етикетът.
– Никога не сервирай пино ноар в чаша за бордо. Колко пъти да ти повтарям?
И един път бе достатъчен. Кухнята бе основното работно място на Юхан още откакто бе на дванайсет, когато майка му се разболя и не можеше да става от леглото. Шест години по-късно почина от нещо на латински, което Юхан все забравяше.
Да се грижи за Фредрик, започна като игра. И същата игра продължи още дълго, след като вече бяха пораснали.
Фредрик я наричаше „Господар и слуга“. Единият от тях беше господарят, другият – слугата. Ако слугата забравеше да изпълни някоя заповед или да каже „Да, господарю“ или „Не, господарю“, двамата трябваше да си сменят ролите и играта да продължи.
Фредрик беше добър във всичко друго освен в това. Станеше ли слуга, всеки път забравяше и така почти никога не приемаше тази роля. Когато наближи денят, в който той щеше да замине за чужбина и всичко да се обърне с главата надолу, Юхан – като
изключим много малко случаи от по няколко минути – беше играл ролята на слугата петнайсет години без прекъсване.
– Просто си твърде умен за мен – отсече Фредрик. – Върви сега и донеси двата куфара от мазето. После можеш да ми изгладиш ризите и да ми наредиш багажа. Но не забравяй и говеждото филе във фурната. Казахме с горгондзола, нали така? Започвам да огладнявам.
– Да, господарю. Да, господарю. Не, господарю. О, да, господарю.
Да забрави говеждото филе ли? Никога. Внимаваше с температурата. Печеше се на 110 градуса, вадеше се, когато вътрешността на месото достигнеше 54,5 градуса, и се оставяше на поднос да изстине до 50 градуса. Това значеше, че Юхан имаше единайсет минути да сложи масата.
Предстоеше първата работа на Фредрик като дипломат в чужбина. По-големият брат имаше много неща, за които да мисли преди пътуването. С огромна буца в корема Юхан се приготви да остане сам в парадния апартамент на Страндвеген, но явно сърцето на Фредрик беше твърде голямо за нещо подобно. Той продаде дванайсет и половина стайния апартамент и с парите купи на малкия си брат кемпер. Обзаведен с кухня!
Юхан получи и предплатена карта с код 1-2-3-4-5.
– Сам го измислих, така че дори ти да не го забравиш. От банката не се съгласиха на 1-2-3-4 – обясни Фредрик.
– 1-2-3-4 – повтори Юхан.
– 1-2-3-4-5, идиот такъв – избухна Фредрик.
Беше заредил картата с двайсет хиляди крони и каза на Юхан, че от този ден нататък той трябва да порасне и сам да се оправя.
– Да, господарю – отвърна Юхан, уплашен от неизвестното, но все пак благодарен за помощта.
Освен всичко друго Фредрик се бе погрижил за продажбата на всички вещи на татко им Льовенхулт, които се бяха предавали от поколение на поколение.
Един роял, осем персийски килима, осем ренесансови картини, порцелан, бюра, кристални чаши, скринове и огледала. От аукционната къща казаха, че всички те са
„напълно уникални“. Юхан чу тези думи, но те бяха
прекалено сложни за него. Фредрик обясни, че според
служителите на аукционната къща парите ще му стигнат, за да си покрие полета до Рим.
Така вече почти всичко беше готово. Оставаше само Фредрик да даде инструктаж на Юхан как да ползва кемпера. На Юхан му трябваше ток, с който да зарежда батериите, иначе нямаше как да готви. Имаше места за паркиране на каравани във и около Стокхолм, Фредрик му беше наел едно във Фисксетра. Било дяволски скъпо. В замяна поиска от Юхан да го закара до летището.
След като обаче Юхан цели две минути оглежда волана, бъдещият дипломат реши сам да кара. Малкият му брат нямаше нищо против размяната. Карането на кола беше точно толкова трудно, колкото всичко останало.
Пред терминала Фредрик каза нещо кратко, което Юхан не разбра, после „чао“ и „успех“, взе си двата куфара и изчезна.
Момчето, което знаеше, че е безполезно, за първи път беше останало само. Реши като за начало да отиде до Фисксетра и така да се научи как работи кемперът. Той сам си сменяше скоростите и това беше хубаво. А и имаше само два педала вместо три. Юхан щеше да се справи, ако не мислеше за нищо друго, докато кара. Няма и нужда да мисля за друго, каза си той.
Точно затова обаче пропусна да се престрои към Стокхолм, пое по грешната отбивка и осъзна, че по погрешка се е озовал пред някакъв търговски център.
– Чудесно!
Така кухнята на кемпера беше напълно заредена с продукти, когато Юхан след много премеждия найсетне се озова на паркинга югоизточно от Стокхолм.
„Дяволски скъп“, го бе нарекъл Фредрик. Сигурно беше така, но на Юхан все пак му се стори, че изглежда евтин. Паркингът за кемпери и каравани беше голям приблизително колкото футболно игрище. Имаше повече глина, отколкото трева. Няколко пръснати електрически стълба. Табела, на която пишеше какво е забранено. Юхан не успя да я прочете, важното сега бе да паркира успешно. Нямаше никакви други коли освен една самотна каравана малко пред него, близо
до един склон. Юхан си помисли, че все пак бе лято и хората сигурно са предпочели да са някъде по пътищата.
Но не биваше да мисли за това, а за педала на газта. И другия педал до него. И за волана. Трябваше да завие, за да не продължи към караваната. И да натисне
спирачки.
Но нали почти всичко му беше трудно. Имаше лош късмет, или каквото ѝ е името на подобна ситуация. Самотната каравана стоеше точно там, където не трябва. И се приближаваше все повече, макар да не помръдваше от мястото си. Юхан осъзна каква бе причината – той самият продължава да кара напред.
Педалът за газта и този за спирачката изглеждаха еднакви. Газта беше вдясно, спирачката вляво. Но кое беше дясно? И кое ляво?
След като се бе справил с целия път от летището, изведнъж единствената дума в съзнанието на Юхан беше бързо.
Трябваше да спре! Заложи на грешния педал.
Кемперът се изстреля напред.
Реши да пробва отново. Този път заложи на правилния педал.
Затова и сблъсъкът не беше силен. Да, кемперът се удари в единствената и самотна каравана, но всъщност просто я побутна. А Юхан сам бе успял да спре.
Само дето караваната потегли. И набра скорост надолу по склона. Един метър. Два. Пет. Може би десет, преди едно самотно дърво да се изпречи на пътя ѝ.
– Това никак не е добре.
Тук обаче грешеше.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
