Да превърнеш хумора в професия, а смеха – в призванието на живота си. Малко автори у нас са успели да направят това така умело и искрено, както Михаил Вешим.
Историите му, плод на 40-годишния му писателски опит като автор на бестселъри, сътрудник, а по-късно и главен редактор на емблематичния вестник „Стършел“, все така искрено разсмиват читателите и доказват, че весело може да се пише дори и за тъжните неща.
Сега авторът на „Английкият съсед“ се завръща с нова хумористична история – тази на своя собствен живот. Живот, подчинен на всесилната „Химия на шегата“, в който главна роля играе веселието.
Вдъхновен от автобиографиите на някои от най-големите хумористи като Бранислав Нушич, Уди Алън и Чарли Чаплин, Михаил Вешим пише новата си книга, за да разкаже не толкова за себе си, колкото за своята мисия никога да не се взема твърде насериозно и да продължава да открива алхимията на живота, скрита в химията на шегата.
Сред страниците на този автобиографичен роман читателите ще поемат на пътешествие назад във времето, за да се запознаят с едно ухилено хлапе, което се залива от смях и пръст да му покажат. Тази му способност да открива смешното във всичко остава с него и до днес.
С обилна доза самоирония, която Вешим нарича „най-висшето проявление на хумористичния талант“, обичаният сатирик разказва за перипетиите си „По пътя“ към осъществяването на мечтата си да стане писател.
Първият му досег с магията на думите, които, подредени по правилния начин, предизвикват истинска химична реакция; уроците, които е научил от баща си – големия писател Георги Мишев; хилядите изписани страници, които му доказват, че „писането е занимание самотно“ – всички тези житейски истории оживяват, разказани през призмата на многоцветната „Химия на шегата“.
Вградена в разказа за живота на Михаил Вешим, читателите ще открият и вратичка към историята на 75-годишния вестник „Стършел“ и майсторите на хумора като Радой Ралин, Георги Друмев, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, които творят в редакцията му през годините и изграждат облика на българската сатира.
Как се е зародила идеята за романа „Английският съсед“, вдъхновил популярния български телевизионен сериал? Какво е значението зад псевдонима „Вешим“? Какво е било участието на сатириците в рушенето на тоталитарната система?
Нишките на всички тези въпроси се преплитат в автобиографичния роман на Михаил Вешим „Химия на шегата“, рисувайки портрета на един творец, останал верен на себе си, на своето любопитство и на най-точния си компас в живота – хумора. Защото, както казва великият Чаплин: „Не успях да оправя света, но успях да го разсмея!“
А това понякога е повече от достатъчно.
Официалната премиера на „Химия на шегата“ ще се състои по време на десетото издание на Софийски международен литературен фестивал на 7 декември 2022 г. от 17:30 ч. в Мраморното фоайе на Национален дворец на културата, а модератор на събитието ще бъде журналистът Даниел Ненчев.
Из „Химия на шегата“ от Михаил Вешим
Всичко започна съвсем битово: купих си матрак.
Не обикновен, а с мемори-пяна. Тоест помни.
Докарах го от магазина, разопаковах го, легнах на него. И се замислих: какви времена дойдоха – даже матраците вече имат памет (мемори), а хората – не.
Така съм задрямал.
По време на дрямката изглежда, че меморито на матрака е активирало и моята собствена памет, та взех да си спомням… „Амаркорд“, както казваше Маестро Фелини на диалекта на своята област.
Спомените се нижеха като път, по който се връщах назад – със съобразена и понякога несъобразена скорост, с внезапни завои на мисълта и спирачки по завоите.
От това пътуване назад във времето се получи нещо като автобиография…
Сигурен съм, че всеки хуморист (независимо от калибъра му) си е мечтал да напише своята автобиография – така, както са го направили Марк Твен, Бранислав Нушич, Уди Алън… Или великият Чаплин.
Не суетата да наредя и себе си сред великите хумористи ме кара да се захвана с такава книга. За 40 години писане и 60 години живот с (и сред) писатели разбрах, че суетата е най-големият враг на писателя.
В „Химия на шегата“ не разказвам толкова за себе си, колкото за времето. Един разказ с усмивка (на места – горчивка) за периода, отреден ми да прекарам на тази земя.
Живот между две дати – на началото и края.
На него, живота, гледах леко (по-често лекомислено) – така съм устроен. Пред Физиката на тъгата и до днес предпочитам Химията на шегата, пред Достоевски – Зошченко, пред Борхес – Хашек. Така, в шеги и закачки – сред приятели и „хахо-хихо“, животът минава неусетно.
И все повече се отдалечава от началото…
***
А какво бях в началото: едно ухилено хлапе, което се заливаше от смях и пръст да му покажат.
– Какво ти е толкова смешно, Мишо? – питаше ме учителката в панчаревското начално училище. – Я излез навън! И влез, щом се насмееш!
Излизам от класната стая, мотая се в коридора – сам не ми е смешно. Значи съм се насмял. Връщам се в клас и само като мярна физиономиите на моите съученици, които ми правят смешни муцуни, отново започвам да се кикотя.
Тогава прекарвах повече време в коридора на училището, отколкото в класната стая. Пропуските в началното образование и досега ми личат.
По-късно се усетих, че мога да разсмивам съучениците си (най-вече съученичките) не само с мимики, а и с думи. Открих сам магията на думите, които, подредени по някакъв начин в някакви истории, предизвикват някаква реакция – нещо като химичните реакции в кабинета по химия… Като да сложиш късче натрий в чаша вода и да драснеш кибритена клечка. Следва взрив, който може да ти извади окото…
Моята химия, тази – на шегата, при някакъв случай също можеше да предизвика взрив, но безопасен – от смях. Безвреден за очите, освежаващ за настроението.
Открих химията на шегата, за да се правя на интересен пред околните, без да подозирам, че това ще ми стане професия.
Имах този късмет.
Имах и още няколко късмета в живота.
Първи: да се родя в писателско семейство. Един мой близък, по-точно роднина по права линия, най-точно – баща ми, също е писател. Георги Мишев – сигурно сте чели нещо от него или сте гледали филмите му.
От малък знам поговорката, че по наследство се предават само две неща – пари и болести. Талант – никога.
Та не съм разчитал талантът да ми е кодиран по рождение в ДНК-то. То и досега не съм наясно дали изобщо го имам (не ДНК-то, таланта). Продължавам да търся доказателства.
Но от дете наблюдавам как пише писателят – трудно.
– Тихо! – шъткаше майка ми на нас двамата с брат ми. –
Баща ви работи!
А от неговата стая, доста пресилено наречена кабинет, се чуваше тракането на пишещата машина.
По-късно разбрах, че писателят работи и без да трака пишещата машина. Той работи и в почивните дни, когато другите хора ходят на разходка или на кино, не почива по празници, няма работно време… Той е зает по всяко време, някаква част от мозъка действа, търси подходящата дума или изречение, обмисля ходовете на сюжета.
От домашния пример научих, че писането не е слава, хилядни тиражи и многохилядни хонорари. Не е ходене по червени килими и приемане на овации за връчени награди.
То е едно самотно занимание, резултатът от което предварително не е ясен. Може да изпишеш десетки страници, а накрая нищо да не се получи… Но продължаваш нататък, с надеждата следващия път да стане по-добре.
Чувал съм за някой писател да казват: „Докато го разберат, че не може да пише, той вземе, та се научи!“…
Да, ама има и такива, които не се научават цял живот.
Даже да са вземали десетки уроци по творческо писане, да са завършили престижни университети или московския институт „Максим Горки“, в който издават дипломи за професионални писатели.
Как се става писател?
Накратко – не знам, ама по-подробно ще ви го кажа нататък…
В живота имах и втори късмет: да попадна в редакцията на „Стършел“ – още като студент първокурсник публикувах там фейлетон. Тогава не съм и подозирал, че така се свързвам с този вестник за цял живот. Вече 43 години сме заедно – какво сме преживели – да не избързвам сега, ще го прочетете в „Химия на шегата“.
В редакцията на „Стършел“ получих „уроци по творческо писане“ от такива майстори на хумора като Радой Ралин, Георги Друмев, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Дамян Бегунов, Йордан Попов и т.н. Дали нещо съм разбрал – и вие ще разберете. За тези смешни писатели и необикновени хора също ще стане дума в книгата.
Да спомена и за третия късмет в живота, който за китайците е проклятие: живях в интересни времена. Видях краха на една тоталитарна система и взех активно участие (с писане) в разрушаването ѝ. В рушенето ние, сатириците, нямаме равни. Виж в съзиданието хич ни няма… Но и там даваме акъл.
В „Химия на шегата“ искам да разкажа и за това време – когато „се наливаха основите“ на демокрацията.
Освен основите – наливаха се и киселините (стомашните) – от усещането, че „едно го мислехме, то друго стана“… химията на прехода – разказан като химия на шегата и на лъжата.
Най-общо такива са намеренията ми в тази книга.
А какво се е получило – оставям на читателя да прецени.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
