Често спирам, опитвайки се да си поема дъх, но вместо това се задушавам от мисли колко изгубена се чувствам. Не знам къде съм, накъде отивам. Единственото нещо, което знам, е, че вървя, правя крачка след крачка, но не стигам доникъде. Понякога спирам, защото се изморявам от всичките усилия, които полагам, за да се скитам без посока. Изморявам се, защото искам да стигна някъде, а вместо това тъпча на едно място, въпреки хилядите извървени крачки. Признавам си, спирам понякога даже твърде често, питайки се дали всичко това има смисъл. Защо трябва да вървя? Къде изобщо трябва да отида? А защо си тръгнах? Не може ли просто да остана тук, по-средата на нищото? И без това колкото и да вървя, не мога да стигна където и да било, объркана съм и не знам по кой път да поема. Кога се изгубих толкова?
Бях изморена от множеството опити да открия посока, да намеря себе си, да разбера себе си. Затова отново спрях някъде по пътя, без да имам и малка представа къде се намирам. Някъде в началото ли бях, по средата ли бях, към края ли бях? Не знам. Отново имах нужда да помисля, беше ми станало доста вреден навик това да премислям прекалено много всяко едно действие. Защо вреден ли, нали хората са казали три пъти мери, веднъж режи? Но аз не меря три пъти, а милион и три пъти, а колкото до рязането или и е някакво половинчато, или изобщо го няма.
Бях погълната в мислите си, докато красивата песен на една птичка не ме извади от тях. Наблизо имаше гнездо, а в него майка със своите малки. Не мога да определя какъв вид птици бяха, не беше учудващо, защото никога не съм разбирала от птици, но определено бяха необикновени. Но видът им в момента не беше важен, а мястото, където се намираха, бяха в гнездо. То беше техният дом. Тогава се замислих какво всъщност означава дом. Хората казват, че това е мястото, на което си се родил. За тези птиченца навярно домът беше това гнездо, вероятно там се бяха родили и израснали.
Домът е място, на което се чувстваш защитен, място, на което можеш да намериш утеха, място, на което можеш да бъдеш себе си, без да се страхуваш. Тогава защо птичките при първа възможност отлитат от гнездото, ако е толкова спокойно място, защо толкова искат да го напуснат? Може би домът не е толкова спокойно място или поне домът в буквалния смисъл на думата. Има не малко примери за семейства, в които постоянно избухват скандали и деца са малтретирани. За тях това е истински ад и не е изненада, че искат да избягат от мястото, където са се родили. Искат да поемат на път, за да открият нов дом. Но може би домът не е място, а човек. Някой, който ти помага, когато имаш трудности, който те окуражава и винаги вярва в теб. Някой, който те подкрепя и те харесва такъв, какъвто си. С него се чувстваш сигурен и спокоен. Намериш ли такъв човек знай, че там е домът, пътят ти най-накрая те е отвел на правилното място.
Малките птички прелетяха над мен, бяха отлетели от гнездото, за да намерят истинския си дом, там, където ще се чувстват обичани и спокойни. Затова смятам, че не може да се сложи знак за равенство между дом и мястото, където сме се родили. Вярно, че има случай, в които може и да се сложи, но тогава за какво на птиците са им дадени крила, а на хората крака, ако още от самото раждане са открили дома. Човек трябва да търси, да не спира да върви, за да открие своя истински дом, където може да бъде себе си и да бъде обичан, заради това, което е. Всички хора имаме крака, защото трябва да извървим определен път, който може да ни помогне да опознае по-добре себе си, да открие истинското си Аз. Благодарение на тежкият път успяваме да надмогнем себе си, разбираме на какво сме способни и кои сме ние в действителност.
Аз не преставам да вървя по пътя си. Признавам си, спирам понякога даже твърде често, питайки се дали всичко това има смисъл. Но всеки път вдигам глава и продължавам да крача напред, без значение къде се намирам в началото, средата или края на пътешествието си. Все още съм объркана и се чувствам изгубена, но с всяка крачка имам чувството, че откривам все повече себе си. Може още и да нямам точна посока, но имам цел – да открия дома, а единственият път, който със сигурност води до него е този на сърцето, който всеки човек трябва да следва.
Материалът е изготвен от Симонна Дамянова, ученичка в Частна немска гимназия „Ерих Кестнер“ гр. София за ученическия проект на EspressoNews - „Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“
„Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, сп. Мениджър, noviteroditeli.bg, obekti.bg, Teen Station
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2019 Пътят към дома“: Община Враца