Когато получих предложението от Деси, се развълнувах адски много. Гост писател. Рубрика. Малко стил Кари Брадшоу. Да, напоследък не веднъж се оприличавам на нея, защото се прибирам от работа супер изморена,емоционално, напрегната от забързаната София, която все повече ми прилича на Ню Йорк, влизам в малкия си апартамент и сядам пред лаптопа, гледайки през прозореца. Само мартинито ми липсва, но го замествам с чаша шардоне.
Дълго си мислех с коя статия да започна, тъй като не познавате стила ми на писане, темите и пр. Затова избрах последната си статия, в която няма да прочетете за обувки, чанти или деним. Ще видите истинската ми същност, мислите, които се въртят напоследък в главата ми, както и извода от всичко това. Надявам се да Ви хареса, да следите рубриката с интерес и току-виж някой ден реша да издам книга. Като Кари.
Тишина. Дъжд. Кафе.
Тишина. Дъжд . Кафе. Събота. Вкъщи. Отваряш очи, обръщаш се и е празно, не чуваш „Добро утро”, няма милувка. Тишината те дразни още повече, а толкова си я искал. Поглеждаш през прозореца, дъждът леко ромоли, иска ти се да останеш цял ден свит в голямото легло и чаршафите на розички, но е време отново да се блъскаш със забързаното ежедневие, трафика, тълпите хора, изкуствените усмивки. Тръгвайки към кафе машината, по навик поглеждаш първо към масата, но чашата я няма, трябва сам да сложиш капсулата и да натиснеш копчето. Сещаш се, че е събота и не е нужно да бързаш за работа, да се приготвяш. Може цял ден да седиш вкъщи с рошава коса,хваната на малко кокче, и да пиеш кафето си с часове.
Ангажименти не липсват и в почивния ден, дори са повече. Канят те да излизаш, да ходиш по ресторанти, на по коктейл-два в някой бар, а така ти е писнало. Едно и също, едни и същи хора, а вече емоцията я няма. Изчезнала е напълно. И с всеки изминал ден, всяка изминала среща, всеки разговор, осъзнаваш как ти е скучно, безинтересно и не те зарежда по никакъв начин. А е било обратното.
Тогава лампичката светва, усещаш, че промяната идва, но този път решението не е да хванеш куфарите и да бягаш. Хората си тръгват от нас, защото така е трябвало да стане, за добро. Изстиваме към хора, по които сме изгаряли, защото осъзнаваме, че е загуба на време и има по-важни желания. Прекарваме повече време сами, защото така се съсредоточаваме върху целите и стремежите си. Остава само да чакаме новото, да се усмихваме повече, да правим кафето си сами и да се научим да оцеляваме сами. Остава и семейството, Сузи, плюс новият ми съквартирант – хладилникът за вино – Mr. Stylish.
Ивелина Кирилова