По книжарниците излезе „Оцелелите“ от шведския автор Алекс Шулман – роман за съкровената връзка между трима братя и опасностите, легнали на пътя им. С елегантност и нежност Шулман повежда читателя по стъпките на едно завръщане към детството – но не сме подготвени за това, което ни очаква в края.
Всички щастливи семейства си приличат, но всяко нещастно семейство е нещастно посвоему. Това е напълно вярно за братята Нилс, Бенямин и Пиер, отраснали в студената атмосфера на властен баща и емоционално отдалечена майка. Готови да направят всичко, за да получат одобрението на баща си, който извлича удоволствие от това да насъсква състезателния дух на синовете си, братята често се оказват съперници в детството, а в по-нататъшния живот – далечни непознати.
Нилс, най-големият, винаги е бил на крачка от това да избяга, да се махне от „дома, пълен с откачалки“. Пиер, от своя страна, е превърнал чувствителността си в броня. И в центъра – както в семейството, така и в живота – винаги е Бенямин. Бенямин умее да вижда няколко хода напред. Да предусеща спречкванията между членовете на семейството далеч преди те да са факт. Нищо не му убягва – нито сподавените скандали на майка им и баща им, страшните думи, които изричат под покрова на нощта, след които изглежда сякаш никога няма да се сдобрят. Нито настроенията на братята му, оставени да оцеляват сами в бурните години на детството.
След години отчуждение братята отново са заедно след смъртта на майка им, в лятната къща до езерото от детството им. Мястото възкресява призраци.
Ала нещо се е случило в тази къща преди 20 години. Събитие, което е разкъсало семейството им на парчета и е запратило всеки от братята по своя път. Истината вечно се изплъзва, сякаш покрита от маранята на летен следобед. Но когато дойде моментът да се изправят срещу нея, ще са готови ли да научат какви тайни крие миналото?
В духа на „Вечерята“ на Херман Кох и „Изкупление“ на Иън Макюън „Оцелелите“ е вълнуваща плетеница от трилър и семейна драма, с наситения, поетичен стил на феномена Алекс Шулман. Издаден в над 30 държави, дебютният роман постига светкавичен международен успех. Разказана в две паралелни линии, „Оцелелите“ е опустошителна история за разпада на едно семейство – и за крехкостта на човешката душа в лицето на трагедията. Защото понякога най-съкровената любов открехва вратата за най-голямото предателство.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Из „Оцелелите”
Алекс Шулман
Втора глава
– Нилс! – нададе вик татко. – Събрание на плажа!
– Не чува – обясни мама. – Слуша музика.
Татко се провикна още по-високо. От хамака не последва реакция. Мама въздъхна, стана, забърза към Нилс и показно замаха ръце пред очите му. Той си свали слушалките.
– Баща ви ви вика.
Събрание на плажа. Златен момент. Момчетата обичаха блестящия му поглед, обещаващ игри и забава, винаги когато се канеше да обяви някакво състезание, в гласа му се прокрадваше нотка тържественост, а изражението му ставаше сериозно със скрита в ъгълчетата на устните усмивка. Декламираше церемониално и официално, сякаш залогът бе голям.
– Правилата са прости – започна той. Изглеждаше много по-голям от момчетата със стърчащите от банските им слаби крачета. – По мой сигнал скачате във водата, плувате до шамандурата там и после обратно до брега. Който стигне пръв, печели.
Момчетата заеха позиция.
– Всички ли разбраха? Сега ще се реши кой е най-бързият от вас.
Бенямин се шляпна по кльощавите крака – беше виждал по телевизията, че така правят спортистите преди решаващи състезания.
– Стойте! – извика татко и си свали часовника. – Ще засека времето.
Натисна малките копчета на дигиталния часовник с дебелите си палци и промърмори „мамка му“, след като не успя да включи таймера. Вдигна поглед.
– По местата.
Бенямин и Пиер се счепкаха в опит да заемат по-изгодна стартова позиция.
– Престанете! – намеси се татко. – Без такива.
– Иначе ще прекратим състезанието – обади се мама от масата и доля чашата си.
Братята бяха на седем, девет и тринайсет години.
Понякога игрите им на футбол или карти завършваха с толкова ожесточена караница, че Бенямин чувстваше как нещо в отношенията им се счупва. А залозите се повишаваха, когато татко ги изправяше един срещу друг и ясно оповестяваше, че иска да провери кой от тях е най-добър в нещо.
– По местата. Готови. Старт!
Бенямин се втурна към езерото, следван от братята си. Нагазиха във водата, а на брега зад тях се чуваха възгласите на мама и татко.
– Браво!
– Давайте!
Няколко подскока и заострените камъни на дъното изчезнаха под краката му. Водата в залива беше с типичната за юни хладина, а малко по-навътре странни течения се вливаха и се отдръпваха и охлаждаха водата още повече. Имаше чувството, че езерото е нещо живо, което иска да го постави на изпитание с различните си видове студенина. Бялата стиропорена шамандура пред тях не помръдваше по огледално гладката повърхност. По-рано същия ден братята я бяха поставили там, докато опъваха рибарската мрежа с баща си. Но Бенямин не си спомняше да е била толкова навътре. Тримата плуваха безмълвно, за да пестят сили. Над черната повърхност се подаваха само три глави, а виковете от брега ставаха все по-отдалечени.
Скоро слънцето се сниши зад дърветата от отсрещната страна и внезапната дрезгавина накара езерото да изглежда непознато. На Бенямин му се стори, че водата бе станала чужда, и изведнъж си даде сметка за кипящия живот на дъното и всички твари, за които присъствието им там вероятно бе нежелано. Спомни си как седи в лодката с братята си, а татко обира рибите от мрежата и ги хвърля на палубата. Братята му надвисват напред и наблюдават острите като шило зъби на щуката и иглестите перки на костура. Щом някоя риба се замята, те подскачат и започват да викат, а татко се стряска от неочакваните възгласи и превъзбудено повишава глас. Сетне се успокоява, навива мрежата и нарежда: „Не може да се стряскате от риби“. Сега Бенямин си мислеше, че тези същества плуват точно до или под него, невидими в тъмната вода. А бялата шамандура, внезапно обагрена в розово от залязващото слънце, все още бе твърде далеч.
Няколко минути след началото на състезанието разстоянието между братята се увеличи – Нилс набираше видима преднина, следваше го Бенямин, а Пиер бе последен. Но след падането на мрака студената вода ги забоде по краката и тримата отново се приближиха, докато накрая заплуваха един до друг. Вероятно не си даваха сметка за това и никога нямаше да си го признаят, но в този момент в езерото имаха нужда един от друг.
Главите им се доближаваха все по-близо до водната повърхност, а замахът на ръцете им ставаше все по-малък. В началото разпенваха водата, като загребваха, сега обаче езерото оставаше спокойно. Щом доплуваха до шамандурата, Бенямин се обърна назад и погледна към вилата. В далечината къщата наподобяваше червено блокче от конструктор. Едва сега осъзна колко се бяха отдалечили.
Умората го връхлетя ненадейно. Ръцете му се схванаха и той повече не можеше да ги повдигне. Така се стресна, че забрави да движи краката си, и в следващия миг не помнеше как се плува. От врата му нагоре по главата се разля студенина. Заслуша се в дишането си – все по-плитко и учестено, и смразяващо прозрение изпълни гърдите му. Нямаше да успее да преплува разстоянието обратно. До него Нилс опъваше шия нагоре, за да не се нагълта с вода.
– Нилс – обади се Бенямин. Брат му не отговори, просто продължи да плува със забит в небето поглед.
Бенямин го настигна, лицата им се изравниха и двамата задишаха учестено един до друг. Сетне погледите им се срещнаха и Бенямин откри в очите на брат си ужас, какъвто не бе виждал дотогава.
– Как си? – попита Бенямин.
– Не знам… – задъха се Нилс. – Не знам дали ще успея да се върна.
Той се протегна към шамандурата и я улови с две ръце в опит да я отмести, но тя не издържа тежестта му и потъна в тъмната вода под него. Той погледна към сушата.
– Няма да успея – промълви той. – Твърде далече е.
Бенямин си спомни какво бяха учили в часовете по плуване по време на дългите лекции за водна сигурност.
– Трябва да се успокоим – започна той. – Да загребваме бавно и да дишаме дълбоко.
После хвърли един поглед на Пиер.
– Как си? – запита Бенямин.
– Страх ме е.
– И мен.
– Не искам да умра – изхлипа Пиер. Влажните му очи едвам се подаваха над водната повърхност.
– Ела тук – призова го той. – Ела при мен.
Тримата братя се приближиха един до друг във водата.
– Ще си помагаме – успокои ги Бенямин.
Те заплуваха един до друг към брега.
– Загребваме бавно – напомни той. – Загребваме бавно и заедно.
Пиер беше спрял да плаче и сега решително плуваше напред. Скоро се установи един общ ритъм, загребваха заедно, вдишваха дълбоко и бавно издишваха.
Бенямин погледна към Пиер и се засмя.
– Устните ти са посинели.
– Твоите също.
Двамата се захилиха за кратко, а после отново се съсредоточиха върху плуването. Главата над повърхността. Отмерени движения с ръце.
В далечината Бенямин различаваше вилата и неравното игрище, където всеки ден с Пиер играеха футбол. Отляво на къщата имаше мазе и плодови храсти. Следобедите ходеха там да берат малини и касис, а когато се връщаха, зачервените от слънцето им крака бяха издрани от клоните. А отзад се издигаха чернеещите се в сумрака ели.
Братята наближаваха сушата.
Когато до брега оставаха петнайсетина метра, Нилс ускори темпото и усилено замаха ръце в кроул.
Бенямин прокле изумлението и мудната си реакция и заплува след брат си. Съревнованието помежду им се ожесточи и езерото се разбунтува. Единствено Пиер безпомощно изостана. Щом стигнаха брега, Нилс водеше пред Бенямин с едно-единствено загребване и двамата продължиха надпреварата и на сушата, където хукнаха един до друг. В опит да го изпревари, Бенямин хвана ръката на Нилс, а той на свой ред се отскубна с неподозирана ярост. Финишираха в задния двор и се огледаха.
Бенямин направи няколко крачки към къщата им и се загледа в един от прозорците. И там, в кухнята, видя фигурата на баща си. Широкият му гръб беше приведен над мивката.
– Прибрали са се – озадачи се той.
Нилс отпусна ръце на коленете си и опита да си поеме въздух.
В същия миг нагоре по хълма Пиер се зададе задъхан. При вида на раздигнатата маса на лицето му се изписа тревога. Там бяха само те – трима объркани братя. Три учестени дишания в иначе тихата вечер.
