Повечето хора смятат, че когато крачиш по улиците на столичния град, автоматично се превръщаш в част от историята му, преживяванията му и купищата ежедневни, политически, житейски, морални и етични проблеми. Иска ми се да беше така! Да можеш просто да стъпиш на някое забравено от времето и хората място и всеки миг да се просмуче в тялото ти, давайки ти възможността да почувстваш онези отминали моменти. А може и да греша! Може би е добре това, че никой не помни миналото си. Но какво би станало, ако един ден никой от нас не знае какво се е случило под краката му на тази земя, която сега наричаме обикновен град, в който всеки е свободен да живее?
Вървейки по улицата, често се разминаваме с хиляди непознати хора. Пътуваме из целия град и си мислим, че го познаваме по-добре от всеки друг. Вероятно след години, прекарани на едно и също място, човек наистина се приобщава към средата. Обаче едва ли се замисляме колко трудно е било на някой преди нас да извоюва това парче земя, за да може днес ние да минаваме спокойно по този тротоар, например, докато отиваме на работа, нали? Едва ли! Всъщност звучи налудничаво главата ни да е пълна с подобни мисли, при все факта, че всеки от нас в крайна сметка си има собствен живот. Надали нощем повечето от нас сънуват предците си или някой бивш управляващ. Не! Аз също не го правя!
Връщайки се назад във времето, често си казваме, че е било прекалено различно, за да го сравняваме с настоящето. Дали? Конфликти между хора; спорове, водещи до неблагоприятен край за една от двете страни; загуби; победи... Всички тези неща все още съществуват, само че ние сме променили смисъла им. Вече, докато не гръмне бомба, никой не го нарича война. Ако не повишиш тон, не се брои за спор. Ако не спечелиш нещо лично за себе си, не е победа. Ако не победиш този път - е загуба. Ами всички онези снимки на градски забележителности, които всеки ден снимаме и публикуваме в социалните мрежи, без те да имат и минимално значение за нас? Колко харесвания ще съберем под снимката си е доста по-важно от това какво точно сме снимали и какво послание носи то. Сякаш народните богатства днес нямат каквато и да е стойност за хората. Коя линия на метрото води до мола е също доста по-важно от това коя пътека води до красивите паркове, от които нощем този град блести по-силно и от спомените на някои хора. Под тоновете цимент, който всеки ден си позволяваме да замърсяваме още и още, преди е имало пръст, за която обаче някога предците ни са давали живота си, за да имаме това наше настояще сега. Тъжно е, защото отнема точно секунди отпадъците да бъдат изхвърлени на обособените за целта места.
Замислям се и за времето… То е нещо, което ежедневно минава, което уж ни се полага! А колко от нас си дават сметка, че всъщност то има някаква стойност? Предимно чакаме стрелките на часовника да отминат, за да отчетем щастието си, неспособни да се радваме на всичко, без значение колко точно време ще отнеме. За предишните жители на сегашната ни столица часовникът отдавна е спрял, но това не означава, че времето също изцяло е спряло, а че просто ние не виждаме смисъл в това да сменим батериите му, така, че той да продължи да върви напред. Бихме си рекли: Защо ни е да го правим! Винаги ще има още няколко свободни минутки, оправдавайки се, защо не можем да поемем отговорността за действията си.
Вероятно знаете и девиза на София – „Расте, но не старее”. Тогава защо да познаваме историята си е вече нещо остаряло? Защо общата култура на мястото, което наричаме дом, е вече демоде? „Не е вярно! Всеки знае нещо от българската история, свързано с града, в който живее.”- биха казали някои. Да, повечето хора са посещавали училище, съответно някои исторически факти би трябвало да са им ясни. Това не е преговор по история, нито пък морална подкрепа. Ала силно се съмнявам, че някога ще мога да узная причината, поради която все всичко ни е ясно, а пък докато някой не ни го напомни, не си спомняме за него. Да си призная и аз не правя изключение. Казвам знам, а после правя грешки от знание. Няма значение… Човек може да греши, колкото си поиска! Важното обаче е след това да разбереш кое не се е получило и да бъдеш по-добър следващия път.
И така... София. Град, като всеки друг. Какво го прави толкова различен ли? Нищо, ако погледнем откъм пътища, сгради, клишета и всичко, което върви в комплект с изброеното. Но, ако се загледате в хората, идеите, обстановката, красотата на нещата, които не се виждат с просто око, а превръщат всичко обикновено в най-вълнуващото нещо на света, градът ще се превърне в единствен и неповторим. Замисляли ли сте се някога защо посещаваме различни локации? За да видим сгради, да вървим по пътя, да се запознаем с нови хора, да почувстваме нещо различно и да видим скритите детайли в парченцата щастие? Мхм… И аз така си помислих!
Какво толкова виждаш в този град? - ще ме попитате. На пръв поглед простичък въпрос, с точен отговор, но за мен не е съвсем такъв. Разказвайки Ви за града, бих започнала с името му - София, което означава мъдрост. Но знаете ли, за мен не е обикновена мъдрост, а от онази могъщата, защото е като скъпоценен камък, а днес не всеки я притежава или ако я има, не умее да я използва по предназначение. Но аз разбирам причината! Често хората си мислим, че очите на всеки човек блестят като диамант преди наистина да открием колко ценни и редки са диамантите всъщност.
Какво е първото нещо, което Ви хрумва за столицата, когато споменете името ѝ? Най-вероятно, че е единственият град в България, в който можете да се придвижвате с метро; че притежава добри университети; че е с по-голяма територия от много други градове в България; че е на една ръка разстояние от Витоша планина... Да, това са и моите първи мисли, но пък осъзнах, че точно там грешим. Знаем сякаш много за родната столица, но всъщност не е така. Например повечето жители на София не могат да кажат на кого носи името всяка линия на метрото или на университетите; колко е площта ѝ, без да се допитат до интернет. Но не по-малко тъжен е и фактът, че малцина знаят колко е красиво в планината, защото предимно ходят на едноименната „Витошка”. За съжаление вече не сме в онези времена, в които вместо с телефон и портфейл в джоба, се разхождаме с меч и няколко златни жълтици.
Много от хората, които се местят да живеят в София, търсят най-вече добро образование или работа. Има куп други причини, но това е първичната мисъл на хората, когато ги попитат Защо избра да живееш тук? Вероятно всички сте чували за Софийски университет „Свети Климент Охридски”, но колко от Вас го наричат Софийския? Намирам за забавно как сме способни да измислим улеснен прякор на всичко, независимо колко е било значимо то. Или пък понякога използваме малките имена на преподавателите си, иначе хората, които са посещавали университет заради нас. Аз самата го правя често и това не е толкова фатално стига от това обръщение да струи уважение и разбирателство.
Първото място, което не знам защо всеки бърза да посети в София, винаги е НДК. Толкова много хора дори не знаят какво означава това съкращение. Не мога да критикувам никого, защото бях същата. Истината е, че вътре в сградата се провеждат интересни събития, но извън нея най-вече се разхождат или туристи, или се събират връстници, които в повечето време нямат особена работа там. Обикалят едни и същи места, с едни и същи хора, без да си дават сметка, че освен купищата бетон и магазини, има и много паркове и малки улички, където човек може доста по-добре да се наслади на свободното си време. По такива места е минало детството на повечето от нас, но като по-големи, някак, ако няма много хора или магазини, не е актуално. Но според чия ценностна система да отидеш в Борисовата градина и да седнеш на тревата с едно одеяло и група приятели означава по-малко от това да изхарчиш джобните си в някой търговски център за безполезни дрънкулки?!
Едни от любимите ми кътчета в столицата си остават сградите и местата с по-творческа тематика, като запазените археологически останки, които някои от нас наричат купчина стари боклуци. Да, стари са, но не наричаме миналото си боклук, нали? Без него нямаше да съществува сегашното ни аз, което така добре познаваме. Обичам и театрите, и кината, на които имаме възможност да се насладим на превъплъщението на хора и герои, които могат да ни покажат повече от безцелното висене на телефона, гледайки чуждите животи, вместо да живеем нашия собствен. Музеите и художествените галерии в София също не са за подценяване, защото в тях можем да видим гледната точка на някого, пречупена през призмата на творческата мисъл… Изкуството е повече от бои върху платно или мастило върху хартия. Емоционалното състояние на някого е представено голо и видно за всекиго под формата на малко материали, време и душа. А софийските скулптури и паметници, изобразяващи писатели, революционери и владетели, които сме изградили, като жест към делата им е най-малкото, което сме способни да направим. Например Иван Вазов, който някои познават само като автор на творбите, които с досада се учат в училище. Или възрожденските текстове, писани със сълзи и кръв, които обаче, сега са просто неприятни и дълги изречения без особен смисъл за нас. Ами ако никога тези хора не бяха съществували? Нямаше да имаме нито заслугите им, нито способността да ги наричаме „просто мъртъвци”. Хора са, но дали смъртта им означава нещо за нас? Дали ни показва как само, защото имаме нещо свято, си позволяваме да го омаловажаваме? Но ако го нямахме, щяхме да ги упрекваме защо не са ни го дали. Драскаме с графити по паметниците, защото ги смятаме за глупави статуи и не разбираме смисъла им. В такъв случай вероятно трябва да се пръскаме и едни други със спрей. Само защото не разбираме или не искаме да разберем нещо, не означава, че то е нищожно или ненужно.
Уважението е нещо, което сериозно ни липсва в тези дни. Но ако не уважаваме себе си и средата, която ни заобикаля, то какво друго би имало значение за нас?
Та, да се върнем на София. Бих искала да Ви призная, че аз дори не съм от този град. Девизът на моя град е „Древен и вечен!”. Да, аз съм родом от гр. Пловдив. Живея в столицата от неотдавна, но не беше и скоро, когато за първи път стъпих в нея. Но има ли значение къде точно сме родени, ако не сме способни да уважим и нещо различно, от това, което наричаме наше. Много хора не са родени в столицата, но преместят ли се там, придобиват усещането, че сякаш цял живот са живели на това място. Но ако не сме родени на определено място, дава ли ни право това да се държим лошо с околността или пък да не сме толерантни към останалите? Не, разбира се! Родният ни град вероятно винаги ще е на първо място за нас, защото най-малко там са изминали едни от най-хубавите и незабравими години в живота ни, а именно тези на детството. Него никой не би могъл да ни върне и колкото и години да отделим, не бихме могли да го наваксаме. Отношението ни към града, в който живеем, понякога не е толкова „учтиво”. Ако нямаме обща култура за населеното място, което обитаваме и редовно забравяме да се усмихваме и да бъдем емпатични, то тогава, където и да отидем, ще е все същото..
Най-важното за мен из цялата столица ще си останат онези малки нещица, които забелязвам, когато най-малко очаквам - как светлините по улиците осветяват нежно прегърнатите двойки; как луната свети над всички тераси, на които хората пушат и си говорят за живота; играещите деца по площадките, които не се притесняват да разговарят помежду си; малките магазинчета за цветя, в които стоят мили дами, чакащи някой да си подари жест; книжарничките, с добре облечени хора, които са дошли да си купят пътешествие към нечии развинтен ум; бездомните животинки, които ти се радват повече от някои хора, които си наричал приятели; групичките от хора по парковете, които са готови да отделят и часове, само за да разговарят за всички онези работи, които надутите присмехулковци смятат за безсмислици; концертите на открито, на които не се интересуваш дали изглеждаш добре, а просто си позволяваш да се забавляваш; късното пътуване в градския транспорт, където слушаш приятна музика, гледайки как уличните лампи започват да светят в синхрон; по-възрастните хора, които не се тревожат кой ще ги види или изгледа странно, и си играят на всички онези детски игри…
Мога да ви кажа, че градът е красив според хората, които живеят в него. Онези чаровни непознати, които се усмихват без причина, потупват те по рамото, ако си изпуснал нещо, или те поздравяват, дори когато денят им не е от най-прекрасните. Всичко това те прави да бъдеш красив, добър и светъл с околните, да се развиваш заради себе си и да се наслаждаваш на всеки миг. В тази графа попада и това да знаеш собствената си история. Дали ще научиш нещо ново днес - не отнема много, но пък дава повече. Да учиш се свързва предимно с досада. Защо? Защото, ако вървиш нагоре по стълбата, тези, които са по-долу, ще ти се присмеят, само защото не са способни да те достигнат. Или поне така си мислят. Всеки е способен да успее във всяко начинание. И ако се замислите, шансът да успееш е наравно с този да се провалиш, а шансът да опиташ отново и да успееш, е по-голям от този да се провалиш отново.
Надявам се, че след всичко, което изчетохте дотук от мен, вече, докато се разхождате по тротоара, ще можете да запомните името на човека, написано на табелата пред улицата, благодарение на когото сега сте свободни да хванете, по който си поискате завой.
И на финал ми се иска да споделя, че не трябва само да носим хубави дрехи от някой местен магазин или да имаме до себе си няколко души от квартала, които ни се водят приятели. А да бъдем такива с околните, каквито искаме и те да бъдат с нас, да имаме интерес да изследваме откъде произлиза и докъде стига мястото, по което минаваме всеки ден.
А сега, можете ли да си представите, че светът се простира отвъд уличката пред блока ви - дори по-далеч от ежедневните ви помисли за София, в които това е просто обикновен град, който всеки обитава. Да, но вие не смятате за себе си, че сте просто обикновени хора, които просто дишат, нали?
Материалът е изготвен от Анна Тенева, ученичка в 90 СУ „Ген. Хосе де Сан Мартин“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“
Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“
Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община
Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС