На 17 октомври 1923 г., в Бургас се ражда един от най-популярните и обичани български актьори – Апостол Карамитев. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1951 г. със специалност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“.
Кинодебютът му е през 1951 г. във филма „Утро над родината“. Отличава се с изключително богат репертоар и умение да играе най-различни роли – драматични, трагични, комедийни. Приема се, че той е първата българска филмова звезда. Изключително популярен е с комедийните си превъплъщения в „Специалист по всичко“ и „Любимец 13“.
Специализира режисура в Москва. От 1969 г. до смъртта си е доцент и преподавател по специалностите „актьорско майсторство за драматичен театър“ и „режисура за драматичен театър“ във ВИТИЗ.
Жени се за актрисата Маргарита Дупаринова, с която имат син и дъщеря, също актьори – Момчил Карамитев и Маргарита Карамитева. Карамитев си отива от този свят преди да завършат снимките на филма Сватбите на Йоан Асен през 1973 г., от рак на черния дроб.
В последното си интервю/изповед, Апостол Карамитев споделя:
„Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на човеку, от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци и е предназначено за хора, предназначено е за човеци. Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен.
Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мене. Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е живота, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено... да изживее.
И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре, може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка – но и това е живот, това е, може би, предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем; това, което сме взели, от хората, да го върнем на хората... за да, както е казал поета: „за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори...“
