На 6 юни 1999 г. ни напуска големия български поет Дамян Дамянов. Роден е в град Сливен на 18 януари 1935 г. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град, а през 1961 г. завършва българска филология в Софийския университет.
През 60-те години работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“. За първи път публикува стихотворения през 1949 г. във в. „Сливенско дело“, а по-късно публикува поетични творби в централния литературен печат. Автор е на множество стихосбирки. Женен е за поетесата Надежда Захариева. Има двама синове и една дъщеря.
Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1998 г. получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.
Лунната соната
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.
Към себе си
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!
Любов
Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни!
Недей ме пита кои съм, откъде!
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти - любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов! Побързай! Време няма!
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън!