На 06 октомври 1960 г., от този свят си отива един от най-изящните и чувствителни български поети – символистът Николай Лилиев. Роден е в Стара Загора, през 1885 г. с името Николай Михайлов Попиванов. Учи в търговското училище в Свищов, а по-късно в Лозана и в Париж. Прави изследвания в библиотеките на Виена и Мюнхен, с цел подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете.
Независимо от това, че образователния му профил е стопански, той още от най-ранна възраст е изкушен от поезията. Приятелството му с Димитър Подвързвачов, с Димчо Дебелянов, Боян Пенев и други колоси на българската литература дава нов тласък в развитието му. В периода до войните за национално обединение пише стихове и е издаван в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“. Тогава, в списание „Съвременник“ за първи път се подписва с фамилията Лилиев, с която ще остане в българската литературна история. Ползва и псевдонимите Одуванчик, Анонимус и Лилипут.
През 1910 г. Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов.
През 1922 г. излиза книгата му „Лунни петна“. През 1925 г. издава поемата „Родина“. В края на 1931 г. се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 г. в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ – последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932 – 1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.
Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика. Независимо от това, той продължава да бъде драматург на Народния театър. Длъжност, която с енергия, жар и вдъхновение изпълнява от 1934 г. до кончината си през 1960 г.
Избран е за академик, участва активно в изданията на Института за литература при БАН. С приноси в българската театрална култура и сценична реч, преводач и автор на изследвания, портрети и спомени за български и чужди писатели и театрали, но след 1944 г. не написва нито ред поезия.
Роса ли градините ръси
Роса ли градините ръси,
коса ли звънти в самота?
Аз чувам унесен в съня си:
трепти незаспала мечта.
На вас ли, вълни, се обажда,
на тебе ли, звездно море?
Тя с лунния блясък се ражда
и с модрата утрина мре.
И нейните вихрени стъпи
се губят безшумно в нощта
и будят желания скъпи,
и в шемет унасят света.
Тя в морската пяна се ражда,
под белия лунен покров,
и пали в душите ни жажда,
безумната жажда: любов.
Аз не извиках от вълнение
Аз не извиках от вълнение,
аз не заплаках от любов,
не паднах, майко, на колене,
когато твоят властен зов
прониза мойта бедна стряха
и озари безлюдний кът,
отгдето, безнадеждна, плаха,
душата сви по своя път.
Не знаех твоя мир ли любя
и твоята безбрежна шир,
но знаех, ако те изгубя,
че ти ще станеш мой кумир,
и тръгнах гузно сред тълпите,
безсилен да ги отрека,
и ето, плискат ме водите
на легендарната река!
Там Вардар пей, въздиша, стене,
огледал хиляди слънца,
и благославя дружно с мене,
родино, твоите деца,
които бурята целуна,
и митрольозата люля,
в прегръдката на нощ безлунна,
сред вледенените поля.
И тая песен вдъхновена
разнасят волни ветрове
низ твоята земя свещена,
която всички нас зове —
да мрем със светата надежда
на нашите свети деди,
че твоят бог ще се оглежда
на Вардар в бързите води.
