Бестселъровата авторка на исторически романи Наташа Лестър, станала любимка на българските читатели с „Тайната на Диор“ и „Френският фотограф“, се завръща у нас с нова незабравима сага, която ни отново ни връща във Франция по време на Втората световна война.
Базиран върху съдбите на реални личности, романът „Къщата на Ривиерата“ преплита две невероятни истории за любов и загуба, а резултатът е смайващ разказ за смелостта и саможертвата, волята за живот и същината на човечността.
Париж, 1940 г. Нацистите дори и не предполагат, че младата студентка по изкуствата Елиан Дюфор разбира немски. Убедени, че тя просто каталогизира произведенията в музея „Лувър“, те не крият особено усърдно факта, че крадат национални съкровища за частните си колекции. И определено нямат представа, че тя внимателно дешифрира записките им и контрабандно предава информация на Съпротивата, поставяйки на карта съдбата и живота си.
Франция, наши дни. Реми Ланг притежава луксозно имение на френската Ривиера. Наследила го е от родителите, които никога не е срещала, заедно с една картина, която се оказва част от каталога на Херман Гьоринг с откраднати произведения на изкуството.
Скърбейки за загубата на съпруга и дъщеря си в брутална катастрофа, Реми просто иска да остане сама с бизнеса си за винтидж дрехи и няма намерението да задълбава в тази мистерия. А тя си заслужава да бъде разгадана, защото се простира седем десетилетия назад към една малко позната част от историята на Втората световна война.
Срещата ѝ с харизматичен фотограф, който се нанася в съседство за лятото, ще накара Реми да преосмисли дали наистина може да се държи далеч от света завинаги. Двамата неволно започват да разплитат тайните от миналото и посланието, закодирано в картината в имението. А заедно с него откриват и историята на Елиан Дюфор – една от многото смели французойки, които са рискували всичко, за да опазят стотици безценни произведения на изкуството от ръцете на нацистите.
Докато събира парченцата от загадката, витаеща около мистериозната картина, Реми ще открие отговори за семейството си, които е чакала цял живот. Но дали „Къщата на Ривиерата“ не крие повече тайни, отколкото тя може да понесе?
Определян като „най-добрата ѝ книга“, новият роман на майсторката на историческата проза Наташа Лестър носи всички отличителни белези на нейния стил – от пищните описания на дрехите и модата на миналия век, до автентичната атмосфера и внимателно проучените детайли от окупирания Париж по време на войната.
„Къщата на Ривиерата“ е обяснение в любов към изкуството във всичките му форми. Ярко и вълнуващо напомняне, че смелостта може да има безброй измерения. А понякога най-голямата проява на храброст е да обичаш – въпреки страха и независимо от цената.
Из „Къщата на Ривиерата“ от Наташа Лестър
Лувърът бе място, където спомените за изгубени произведения на изкуството витаеха в белите правоъгълници боя, които изпъкваха върху стените. Апартаментът на Елиан също бе пълен с подобни сърцераздирателни спомени: русите коси на Йоланд, заплетени в гребена, сандъчетата с цветя на амбразурата на прозореца, вехнещи, независимо че Елиан ги поливаше щедро. Парфюмът, който Ксавие ѝ бе подарил. Всяка нощ се бореше да устои на изкушението на отвинти капачката и да подуши аромата, опитваше се да затвори сърцето си за думите на Ксавие: Винаги ще мога да те намеря. Независимо от това какво ще се случи.
Но тя от него вече я делеше не само морето, но и малодушието.
За да избяга от спомените, тя отиваше в Лувъра рано всяка сутрин и оставаше там до след полунощ, като гледаше да бъде непрекъснато заета с телефонни разговори и документите за музейните колекции, сега разпределени по различни замъци. Не се усмихваше на никого, с изключение на господин Жожар, и говореше с германците по улицата само когато се налагаше и само на френски, въпреки че знаеше достатъчно немски – езиците и изкуството вървяха ръка за ръка. Беше изучавала италиански и немски в Екол дю Лувър, а бабата на Ксавие бе германка и той я бе учил на този език по време на странната война, като казваше, че може да ѝ бъде от полза.
И така, животът си течеше, а Елиан наблюдаваше и чакаше французите да възкръснат, да прогонят нацистите и да ги принудят да се върнат на бегом в Германия. Очакваше и някаква възможност, за да може да изпълни обещанието си да се включи в борбата.
Но нищо не се случваше. Примирението бе навсякъде и във всеки, сякаш парижани смятаха, че животът щеше да бъде все такъв от сега нататък. Това бе най-ужасното от всичко.
В края на октомври, докато седеше зад бюрото си в Лувъра, чу как по мраморните подове затрополяха ботуши. Внезапно пред нея изникна германец с револвер, а други въоръжени мъже крещяха на нея и на господин Жожар.
Тя скочи от стола си и отстъпи назад, към кантонерките.
– Какво искате? – попита тя с треперещ глас, с очи, вперени в револверите.
Никой не отговори; те просто я отстраниха от пътя си, отваряха папки, вадеха листове и най-накрая тя осъзна с тревога, че си присвояваха всеки документ, който имаше връзка със списъка, който бяха заповядали на господин Жожар да направи – и върху който той от своя страна бе наредил на Елиан да работи колкото може по-бавно – на произведенията на Лувъра, укрити из цяла Франция. Поне, помисли си тя в опит да намери някаква утеха, нито тя, нито господин Жожар бяха записали кода на сандъка с Мона Лиза. А пълният списък с различните местонахождения на картините се намираше единствено в главата на господин Жожар; германците щяха да получат само отделни парчета от една сложна мозайка.
За щастие, всичко свърши за по-малко от десет минути. Ботушите се оттеглиха. Тя се отпусна на стола си със затворени очи, като се чудеше дали изобщо някога щеше да свикне с ужасяващата близост на толкова много револвери. Как бе възможно изкуството да предизвиква атаки с насочени оръжия? И дали нацистите щяха да се върнат, когато осъзнаеха, че голяма част от информацията липсва?
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
