Нотификации. Коментари. Харесвания. Споделяния. Звукът на вибрацията на телефона е обсебил живота ни, а ние не само сме свикнали с него, но и дължим голяма част от самооценката си на това как се представяме пред другите. Може ли този „живот“ в онлайн пространството, да коства смъртта ни в реалния свят?
На български език излиза смразяващият трилър „Услугата“ от американския писател Дейвид Бел, който се спуска до най-тъмните кътчета на социалните мрежи, и ни кара добре да помислим какво споделяме с приятелите си онлайн. Защото някои от тях могат да се окажат най-големите ни врагове.
Райън Франсис има перфектния живот – страхотна работа, красива съпруга, прекрасно дете. Защо пък да не се похвали с него в социалните мрежи? Всичко върви като по вода до нощта, когато телефонът му звъни, а от другата страна на линията е най-добрият му приятел от колежа Блейк Нортън, който го моли за малка услуга. Да се промъкне в дома на любовницата му и да открадне всички доказателства, които биха го уличили в изневяра. Звучи простичко, нали?
Когато Райън отказва да помогне, „Услугата“ бързо прераства в изнудване и Блейк заплашва да разкрие най-мрачната тайна на Райън, за която нито перфектната му съпруга, нито перфектното му дете, нито перфектните му колеги подозират. Изправен пред това да загуби всичко, за което се е борил, той няма друг избор освен да изпълни ултиматума на Блейк. Когато пристига в апартамента на жената, Райън е изправен пред две шокиращи истини. Факт номер 1: тя е мъртва. Факт номер 2: той я познава. А кошмарът започва едва сега… Всичко става още по-объркващо и странно, когато в кънтящата тишина проехтява звук от телефона му и на екрана го очаква покана за приятелство именно от жената, чийто труп лежи в краката му. Дженифър Бейтс ви изпрати покана за приятелство.
Звукът на полицейски сирени издава, че Райън съвсем скоро може да бъде открит на местопрестъпление, което не е извършил. Решен да запази живота си непокътнат и да изчисти името си, той ще трябва да открие истинския убиец. Но пътят към решаването на загадката ще го заведе по-близо до собствения му дом, отколкото му се иска…
Злокобната страна на социалните мрежи и фалшивото чувство на щастие, създадено от тях, оживяват сред страниците на остроумния, интелигентен и ужасяващ в своята реалистичност роман от майстора на мистерията Дейвид Бел. „Услугата“ е първокласен трилър със сложни персонажи и умело поднесени сюжетни обрати, в който почитателите на жанра ще открият завладяващо изследване на истината и лоялността, отчаянието и ревността.
Из „Услугата“ от Дейвид Бел
ПРОЛОГ
Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да се разправям с изнудвач. Причината за изнудването беше ясна – бях виновен. Вината ми ме стискаше здраво за врата години наред. Беше като огромен железен юмрук. Преди това го правех по различен начин. Преди изнудването.
Давах парите доброволно. И когато решах. Отивах в банката и изтеглях няколкостотин долара от спестовната ни сметка с Аманда. Веднъж получих хиляда долара бонус от рекламната агенция, за която работех, и дадох цялата сума. Винаги поставях банкнотите в жълт плик. Облепях го с тиксо, за да се уверя, че е добре затворен, и след това шофирах трийсет минути до съседен град, в който поемах по добре познатия път до скромна двуетажна къща в стар квартал.
Понякога отивах призори, като казвах на Аманда, че имам ранна среща в службата. Друг път пристигах късно през нощта, с изгасени фарове и изключено радио, като се оправдавах със служебна сбирка или друго правдиво извинение. В онези дни, преди да се случи всичко, Аманда не се съмняваше в мен. Вярваше на оправданията ми.
Къщата винаги беше тъмна, а лампата на верандата – изгасена. Отварях набързо пощенската кутия в началото на алеята – докато студеният сутрешен или вечерен вятър брулеше лицето ми, – пъхах плика вътре, затварях я и си тръгвах. Бях станал много вещ в тази процедура и ми отнемаше само няколко секунди. Не пишех нищо на плика. Нито оставях бележка.
Но като цяло не се стараех да скривам самоличността си. Нямаше да е трудно да бъде разкрита, ако някой решеше. Отпечатъците ми бяха по плика, по тиксото, по парите. Облизвах лепилото на плика и оставях ДНК-то си по него. Семейството получаваше парите.
Разбрах го, когато преди шест седмици местният вестник публикува статия. В нея пишеше за анонимните парични подаръци, които се появявали в пощенската им кутия. Според автора на статията парите били оставяни от добър самарянин, от човек, който съчувствал на тежкото положение на семейството и опитвал да помогне с медицинските разходи след злополуката отпреди шест години, след която средната им дъщеря останала инвалид, а най-малката им починала. В статията се споменаваше, че семейството използвало парите, за да се задържи на повърхността, като купувало лекарства и подпомагало нуждите си за дома.
„Имаме застраховка – казваше бащата. – Правителството също ни помага. Но средствата не стигат. Тези пликове са божи дар.“ Той обясняваше още, че в началото се притеснявали да споделят на някого за парите. Страхували се, че публичността може да подплаши анонимния дарител, очевидно този човек не желаел внимание и признателност. Ала в крайна сметка семейството не издържало. То искало дарителят да научи колко много ценят какво прави той или тя за тях, да разбере колко много им помага.Също така настояли пликовете да не се тестват за отпечатъци и ДНК. Не искали да слагат и скрита камера, за да го заснемат в крачка. В статията пишеше още, че ако дарителят спре да оставя пари, ще го разберат. Той или тя вече направил много повече от необходимото. „Вярвам, че този дарител е ангел – казваше майката. – Знам, че звучи банално в наши дни, но наистина е ангел за нас.“
* * *
Бях хванат преди по-малко от месец. Не от полицията. Нито от медиите. Нито пък от Аманда. Не, бях сгащен от най-голямата дъщеря на семейството, от онази, която не беше цитирана в статията за анонимните ангелски дарения.
Не желаех да се връщам и да оставям нов плик. Страхувах се, че публикацията във вестника ще предизвика прекалено много внимание и може да накара някого – друг репортер, съсед или търсач на слава, който да сподели откритията си в социалните мрежи – да заварди мястото и да ме залови. С времето вината ми надделя над страха. И се върнах с още един плик.
След като го оставих и се отдалечих на повече от три километра от къщата, една кола се изравни с мен на пустия път. Сивото небе бавно просветляваше. Нямаше други автомобили на пътя. Първоначално не обърнах внимание на шофьора, но той продължи да ме следва и накрая постъпи агресивно – увеличи скоростта си, изпревари ме и ми пресече пътя, така че нямах друг избор, освен да намаля и да спра, иначе щях да вляза в канавката вдясно.
Другият шофьор също спря, като ме блокира и не ми позволи да продължа напред. Седях в колата и стисках волана. Бях готов да дам на заден ход и да заобиколя другия автомобил, ако се наложеше. Тогава шофьорът слезе. Не беше ченге или някаква заплашителна фигура, а жена на моята възраст. Бе облечена в блуза и дънки. Носеше маратонки. Мръсната ѝ руса коса беше вързана на конска опашка. Тя тръгна бързо към колата ми с големи и уверени крачки. Направи въртелив жест с пръста си, за да сваля прозореца си. Направих го.
– Всичко наред ли е? – попитах аз. – Ранена ли сте?
– Просто ме слушай – отвърна жената и заговори отсечено с дрезгав глас, в който се усещаше следа от характерния за Кентъки акцент. – Знаеш коя съм, нали?
Не бях виждал снимката ѝ от шест години, но лицето ѝ не се беше променило толкова много. Имаше само няколко нови бръчки около очите. И бели косми в косата. Но беше тя.
Даун Стайнър. По-голямата сестра на Маги и Емили Стайнър. Маги почина в злополуката, а Емили получи нараняване на крака, заради което не можеше да върви и да работи. Сърцето ми прескочи. Три пъти. Сутринта беше прохладна, но по челото ми избиха капки пот, все едно имах треска.
– Какво искаш? – попитах аз.
– Шшшт. Значи ме познаваш. Аз също те познавам. Затова, както вече ти казах, просто слушай.
Тонът ѝ беше равен като пътя. Спокоен. Ясен. Изразителен.
– Трябват ми пари. Искам своя дял от онова, което имаш. Всъщност ми е нужно много повече. Все пак загубих сестра си. А онова, което даваш на родителите ми... Нека просто кажем, че не стига до мен. Трябват ми пари за моите нужди. Имам задължения. А ти явно се справяш много добре. Помогни ми и ще си държа устата затворена.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
