Трети март е ветровит ден. Хладен, но приветлив - типично по български. Започна от сутринта с полъх, който по-късно сред дърветата на Шипка се превърна в сняг и съпроводи деня почти през цялото време.
Първото нещо, което грабва вниманието на родолюбивия българин, понечил да отдаде почит на паметника, е безконечната змиевидна опашка от коли, която избледнява към шипченския проход. И следва достигането на върха и неговото патриотично превземане.
Ако затвориш очи и спреш за миг сред тълпата, се превръщаш в българска песен и се понасяш нагоре. Неприветливото време не сломи хората да развяват знамената си и да пеят с цяло гърло. Музиката се промъкваше дори през миниатюрните стъпки на най-малките, които вървяха редом до своите родители. Какво друго има около теб? Лица, нарисувани в цветовете на трибагреника. Тъпани и гайди в гората. Разнородни носии, контрастиращи на белия фон. Националния празник на България и неговата традиция.
Чудя се отвисоко как щяхме да изглеждаме с тези знамена по пътя? Като море, което се движи на бели-зелени-червени талази?! Или мъглата щеше да скрие прилива на това море, за да запази чувството само за присъстващите, далече от ония, които не бяха сред нас?
Успях да стигна навреме за програмата по случай честването на празника. Изкачих се до върха заедно с още хиляди души. Откриването започна гръмко малко след 11:00 часа.
Заобикаляйки живите включвания на репортерите, застанах встрани, за да се насладя на тържествената музика, която откри празника. Последва невероятното изпълнение на Валя Балканска - да я видиш и слушаш на живо на знаменития връх на този ден си е направо чест.
Имах и удоволствието да бъда част от групата инициатори, която застана на стълбите пред многометровия паметник и изпълни редица български възрожденски песни. И отначало гласът ти е тих, викът ти наподобява шепот. Но когато се огледаш встрани и усетиш духа на всички тези странници, пулсирането на земята, върху която се удрят знамената, тогава усещаш прилива на една вътрешна свобода... и пееш с цяло гърло - без значение дали знаеш текста, или не си спомняш някои фрагменти.
Денят мина бързо, потоци от хора и трибагреници се спускаха вече надолу към прохода. Само вятърът и снегът останаха да вардят върха. И чувството за сплотеност остава там. И то ще е непокътнато, пазено от лъва на монумента - и ще чака един ден, било то на празника или просто през лятото, да се върнеш горе и да те връхлети отново. Както направи днес с мен. Както направи с всички останали.
Симеон Александров