На 24 юни в България се празнува Еньовден. Денят е непосредствено свързан с отбелязването на летния Свети Йоан, на който се почита рождението на Кръстителя. Народният обичай отразява връзката му с деня на лятното слънцестоене – 22 юни, което е сред най-важните астрономически преходи в годишното време.
Основа на празника е почитта към слънцето. При всички българи е разпространено поверието, че на Еньовден слънцето „трепти” и „играе” на изгрев и тръгва към зима. Християнизираната представа е за св. Еньо, който си облича кожуха и отива да донесе зимата; тръгва за сняг или започва да си кърпи кожуха и се стяга за зимата. Смята се, че сутринта на празника слънцето се изкъпва в реките и изворите и поема пътя си обратно към зимата. Вярва се, че кукувицата кука до Еньовден и оттогава лятото си отива.
Поверията и възгледите за Еньовден показват възприемането му от народа като граничен период в природния годишен цикъл. Според вярванията, в полунощ срещу празника „небето се отваря”; звездите „слизат на земята”, омайват тревите и цветята и им придават лечебна магическа сила; „земята се отваря” и духът-стопанин на заровено имане проблясва като пламък; „морето спира да се движи” и хората се къпят в него за здраве. През това време се нарушават времевите и пространствените граници между горния и долния свят и се явяват свръхестествени същества – вампири, змейове и самодиви. Моментът е благоприятен за магии и заклинания, магьосниците крадат плодородието „примамвайки” с магия житото от нивите, млякото от кравите и меда от пчелите. Срещу техните действия съществуват много начини за предпазване. Според поверията св. Еньо е покровител на вещиците, врачките, магьосниците и билкарките.
Разпространена в цяла България е представата за лечебната сила на билките и цветята, набрани срещу Еньовден, в която личи връзката между почитания от народа св. Еньо и дохристиянските божества на слънцето и вегетацията. Билките и тревите, набрани на Еньовден, се прилагат широко в народната медицина.
