Една на пръв поглед абсурдна и силно заплетена история, произлязла от въображението на Харлан Коубън, се крие зад непоколебимото заглавие „Ще те намеря“. Романът излиза в разгара на лятото, за да зарадва хилядите поклонници на автора в България.
„Ще те намеря“ (преводач: Надя Баева, художник на корицата: Живко Петров, 376 стр., 24 лв.) ни напомня, че нищо в този живот не изчезва без следа, миналото непрестанно се завръща под една или друга форма. Дейвид и Черил Бъроуз притежават всичкo, за което човек би могъл да мечтае, но една нощ ги сполетява кървава трагедия, която променя живота им завинаги. Пет години по-късно след ужасяващата нощ Черил е омъжена повторно, а Дейвид излежава доживотна присъда за убийството на сина им Матю. Но тогава при него идва сестрата на бившата му съпруга и му показва снимка на дете, което удивително прилича на Матю. След разтърсващата среща Дейвид планира мъчително бягство от затвора, решен да направи това, което изглежда невъзможно – да спаси сина си, да изчисти собственото си име и да открие истинската история на случилото се в онази опустошителна нощ.
Роден през 1962 г. в Ню Джърси, САЩ, Харлан Коубън е автор на десетки книги в жанра „психологически съспенс“, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в класацията на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Романът „Не казвай на никого“ има безупречна екранизация – едноименният филм на Гийом Кане печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. Коубън е първият писател, който е носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“. Името му фигурира в списъка на 50-те най-велики автори на мистерии и трилъри на всички времена. През 2011 г. Харлан Коубън получава Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към творци със специален принос към културата на международно ниво.
Из „Ще те намеря“ от Харлан Коубън
В МОМЕНТА ТЕЧЕ ПЕТАТА ГОДИНА от доживотната ми присъда за убийството на собственото ми дете. Изпреварвам описанието на събитията: не го направих аз.
Синът ми Матю беше на три години, когато бе брутално убит. Той беше най-прекрасното в живота ми, а после вече го нямаше и оттогава аз излежавам доживотна присъда. Не метафорично. Или е по-редно да кажа не само метафорично. Това във всички случаи щеше да си е доживотна присъда, дори да не бях арестуван, съден и пратен в затвора.
Но в моя случай, в този случай, доживотната ми присъда е и метафорична, и реална.
Знам, че се чудите как е възможно да съм невинен.
Ами просто съм такъв.
Само че не се борих и не настоявах за невинността си с всяка своя фибра.
Не го направих. Вероятно произтичаше от метафоричната присъда. Не ме интересуваше особено дали ще ме обявят за виновен. Знам, звучи шокиращо, но това
е истината. Синът ми е мъртъв. Това е първостепенното тук. То е началното изречение и всъщност изчерпва цялото съдържание. Синът ми е мъртъв, няма го вече и този факт нямаше да се промени от това дали говорителката на съдебните заседатели щеше да ме обяви за виновен, или за невинен. Все едно дали виновен, или невинен, аз тъй или иначе не спасих сина си. И при двете възможности този факт си оставаше. Матю нямаше да е по-малко мъртъв, ако съдебните заседатели бяха прозрели истината и бях пуснат на свобода. Задължение на бащата е да закриля сина си. Това е приоритет пред всичко останало. И макар не аз да замахнах с оръжието, превърнало красивия ми син в пихтията, която заварих в онази ужасна нощ преди пет години, не го и спрях също така. Не си изпълних бащинския дълг. Не опазих детето си.
Виновен или не за самото убийство, отговорността е моя и аз съм този, който ще излежи присъдата.
Така че почти не реагирах, когато говорителката на журито съобщи решението им. Наблюдателите заключиха, то се знае, че трябва да съм социопат или психопат, или побъркан, или увреден. Не съм бил способен на чувства, така твърдяха медиите. Липсвал ми ген за емпатия, бил съм имунизиран срещу разкаяние, имал съм мъртви очи, въобще използваха всякаква терминология, която да ме нареди в числото на убийците.
Нищо от това не беше истина. Но не виждах смисъл да се обяснявам. Бях попаднал под опустошителен удар, когато онази нощ заварих сина си Матю в пижамката му с героите на „Марвъл“. Ударът ме подкоси под коленете и не можах да се изправя. Нито тогава. Нито сега. Нито ще мога някога.
Бе сложено началото на метафоричната доживотна присъда.
Ако си мислите, че това ще е разказ за един несправедливо обвинен човек, доказващ своята невинност, знайте, че не е такъв. Защото не би било кой знае какъв разказ. Накрая пак би било все едно. Освобождаването ми от тази пъклена килия не би довело до тържество на правдата. Синът ми пак ще си е мъртъв.
Тържество на правдата е невъзможно в този случай.
Поне това си мислех до момента, когато надзирателят, извънредно ексцентричен тип, когото наричаме Къдравия, не идва в килията ми да съобщи:
– Посетител.
Не помръдвам, защото решавам, че не говори на мен. Тук съм от близо пет години и през всичкото това време не съм имал посетители. През първата година баща ми се опита да се види с мен. Същото направиха леля Софи и неколцина близки приятели и роднини, които вярваха, че съм невинен или поне не истински виновен. Не ги допуснах. Черил, тогавашната ми съпруга (не е учудващо, че вече ми е бивша съпруга),
също бе направила опит, от немай къде впрочем, но аз не ѝ позволих да ме види. Дадох ясно да се разбере: никакви посетители. Не че бях изпаднал в самосъжаление или какъвто и да било друг вид съжаление. Просто посещенията не помагат нито на посетителя, нито на посетения. Не намирах смисъл в тях и все още е така.
Мина година. После две. И тогава инициативите за посещения престанаха. А сега за пръв път от толкова време някой е дошъл в затвора „Бригс“ да ме види.
– Бъроуз – тросва ми се Къдравия, – да вървим. Имаш посетител.
Правя гримаса.
– Кой?
– Да не ти приличам на секретарката ти?
– Това си го биваше.
– Кое?
– За секретарката. Много духовито.
– Сега на умник ли ще ми се правиш?
– Не проявявам интерес към посетители – казвам му. – Моля да го отпратите.
Къдравия въздъхва.
– Бъроуз.
– Какво?
– Надигай си задника. Не си попълнил формулярите.
– Какви формуляри?
– Има формуляри за попълване, ако не искаш посетители – заявява Къдравия.
– Мислех, че трябва да фигурират хора в списъка ми за гости.
– Списък за гости – поклаща глава той. – Да не си въобразяваш, че си в хотел?
– Да не би хотелите да имат списъци за гости? – контрирам го. – Така или иначе, попълних нещо, в смисъл че не желая посетители.
– Ама още когато пристигна.
– Точно така.
– Подновява се всяка година – осведомява ме Къдравия с нова въздишка.
– Какво?
– Тази година да си попълвал формуляр, че не искаш посетители?
– Не.
Къдравия разперва ръце.
– Ами ето на. Ставай сега.
– Не може ли просто да кажеш на посетителя да си върви?
– Не, Бъроуз, не мога и ще ти кажа защо. Повече работа ще ми се отвори, отколкото да ти затътря задника до помещението за свиждания. В първия случай ще трябва да обяснявам защо не си там, посетителят ти току-виж започнал да ми задава въпроси и накрая аз самият ще трябва да попълвам формуляр, а го мразя. Не стига това, ами и теб ще накарат да попълниш формуляр и ще се наложи да те развеждам напред-назад. Хич не ми трябва такова главоболие, и на теб не ти трябва. Та ето как ще стане: тръгваш с мен сега, сядаш там, ако щеш, не казваш нищо, после попълваш нужните формуляри и отърваваш и двама ни от тази грижа за в бъдеще. Схвана ли картинката?
Тук съм от достатъчно дълго време да знам, че твърде голяма съпротива не само е безпредметна, но и вредна. А и да си кажа право, любопитен съм.
– Схванах я – отговарям.
– Супер. Да вървим.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
