Всяка година в навечерието на Международния ден на жената се занимаваме с обичайните неща – подаръци, поздрави, празнуване с любимите жени или колежките. В календара ни този празник обаче не е свързан с нагласата да почитаме герои, да отдаваме заслуженото на личности, които са важни за историята ни. Може би защото тя, нашата история е по-скоро населена с мъже герои. Затова днес искам да ви разкажа за една жена герой, която има запазено място в пантеона на най-великата епоха в историята ни – Възраждането.
Цвета Кръстенякова е една от забравените личности, представляващи образованието във Враца. Хората свързват нейното име с улица в града, на която има няколко жилищни блока и е в близост до градското училище СУ „Отец Паисий“. Нейни снимки почти липсват, а информацията за нея е оскъдна. Тя обаче е имала огромен принос към нашия град и трябва да си спомняме за нея като за будител.
Аз съм от семейство на учители, което ме е научило да гледам на тях с уважение и нещото, което най-много ме заинтригува в Цвета Кръстенякова беше точно това, че е отдала живота си на мисията да образова другите. И то да го прави без да очаква нещо в замяна. Точно затова избрах да разкажа за нея.
Цвета (Кета) е родена във Враца през 1825 година. Произхожда от стара и известна фамилия Кръстенякови. Има по-голям брат, също учител, Васил Кръстеняков – даскал Васо. Остава сираче на крехка възраст, губи първо майка си, а след това и баща си от смъртоносната болест – чума. Обучава се при Георги Софиянеца, където е единственото момиче. Тя обаче много бързо напредва, поради желанието ѝ да учи. С помощта на Евгения, която е била културна българка от Македония и майка на тогавашния епископ Агапий, тя заминава да учи в Плевен при първата учителка в Девическо училище, Анастасия Димитрова.
Девическото училище в Плевен е било сред най-значимите примери за революционните за обществото ни промени по време на Възраждането, защото е давало право и на момичетата да се образоват. Дотогава само мъжете са имали право на образование, а жените са се занимавали главно с домакинска работа. Не са били допускани в училищата и точно това е увеличило у тях жаждата за знание. Жаждата да бъдат образовани и полезни за обществото. Идеята на Анастасия Димитрова е била да обучи момичета, които да продължат нейното дело като създадат девически училища из цяла България.
Точно това направила Цвета Кръстенякова, когато се върнала във Враца. Тя не само е достойна ученичка на Димитрова, но и много скоро я надминава по усърдие и амбициозност. Броят на ученичките във Враца е бил 130, а в Плевен – 90. Поради липса на сграда, където да преподава, Цвета е събирала ученичките в собствения си дом. Момичетата са били на възраст от 6 до 14 години и домът на учителката не е могъл да побере всички. Това пробужда епископ Агапий да предприеме изграждането на специална сграда за тях в двора на черквата „Свети дванадесет апостоли“ през 1844 година. Стените на новото училище са били изписани, на стените е имало икони, а местата за сядане на ученичките били твърде удобни за писане.
Делото на Цвета Кръстенякова предизвиква възхищение във всички. „Неописуема е оная благодарност, която имат тамошните жители, като гледат и слушат от тия нежни и предраги девически уста да говорят изречения.“ Това е написано в списание „Любославие“, което отразява напредъка на девическото образование във град Враца тогава.
Обучението в училището е водено на български език, а гръцкият се е изучавал по желание. Изучавани са взаимоучителните таблици последователно. Застъпвали са се основно уменията да се пише и чете на черковнославянски език, както и да се смята. Обучението не е било с точно фиксирано време, а продължавало според схватливостта на ученичките. Обръщението към учителката е било „даскалице“, дума, която тогава е имала голям авторитет и власт.
Кръстенякова е била строга и взискателна към ученичките си. Освен, че ги е обучавала, тя е създавала у тях навици за лична хигиена, спретнатост и домакинство. Учила ги е на усърдие и трудолюбие. Вдъхновявала е момичетата да учат повече, с тържествени празници и похвали. В края на годината е поднасяла подарък на най-добрата ученичка, в знак на благодарност за положените усилия. Слагала ѝ венец от живи цветя и целият ден преминавал в песни и танци.
Интересен факт за Цвета е, че така и не отвърнала на топлите чувства на колегата си Кръстьо Пишурка, също от Враца. Той постъпил като учител в мъжкото училище през 1848 година и веднага бил впечатлен от красотата и интелигентността на колежката си. Макар и толкова успешен преподавател, той скоро напуснал родния си град, избягал в Лом, влюбен и обиден. Причината била, че Цвета не отвръщала на чувствата му, а предпочитала подкрепата и ухажванията на владиката Агапий, на когото била безкрайно признателна. Все пак благодарение на него и на майка му тя се обучавала при Анастасия Димитрова в Плевен.
За девическото училище на Кръстенякова се грижили различни настоятели, но най-много лични средства дава именно владиката Агапий. След убийството му през 1849 година, Цвета не е назначена да обучава врачанските девойки отново. Училището затваря, после се открива за още една година. След десетгодишно прекъсване през 60-те години на 19 ти век, то отново отваря врати като преминава в ръцете на Църковно-училищното настоятелство, което само назначава учителките. Училището е наричано още Петро-Павловско, по името на едноименната църква. То съществува до 1900 г., когато е разрушено, заради строителството на новата сграда на храма.
Баба Цвета доживява Освобождението. Тя насърчава създаването на дружество „Милосърдие“, където врачани могат да се изявяват обществено. Агапий ѝ оставя солидна сума след смъртта си, както и къща, в която да живее. Но парите ѝ пропадат, градският съвет взима къщата и тя остава сама без нищо и никого. По настояване на Васил Кънчов и други врачани, държавата ѝ отпуска месечна пенсия от 20 тогавашни лева, с които да преживява. Цвета Кръстенякова умира на 17 януари 1919 г. на около стогодишна възраст, сама, болна и в голяма мизерия. Тленните ѝ останки били съпроводени от малко хора, главно учители.
Личности като Цвета Кръстенякова и Анастасия Димитрова започват женската революция по време на Възраждането. Те нагледно доказват, че не само мъжете са способни да вършат велики дела. Че не само те имат право да бъдат начетени. Цвета дава равен шанс на всички момичета от града да получат образование, независимо от социалното им положение. И от това, че са имали лошия късмет да се родят като представители на нежния пол по онова време. Това я прави една велика и достойна за уважение личност. Поклон пред паметта ѝ!
Мaтериалът е изготвен от Радина Дацова, ученичка в 10 клас на ППМГ "Академик Ценов" град Враца, участник в „Работилница за репортери 2018 – Родова памет“
„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria, УНСС.