Представям ви Зойко - Зойко Миленков. От най-ранна възраст съдбата му показва все лошото, но той го преобразява в добро, чрез силата на човешкия дух. Зареден с оптимизъм и желание да се бори, 26-годишният младеж избира да бъде щастлив. Израснал в дом за деца, лишени от родителски грижи, той приема, че обстоятелствата и картите, които животът му е раздал няма да определят как ще живее. И приема всичко като възможност - защото иска да бъде по-щастлив, по-обичан и да дава повече на хората около себе си.
Родом е далеч от София, в крайдунавския градец Лом, но често може да го намерите в столицата, пред НДК, където прави фокусите си на открито, както и в различни краища на България, като забавлява минувачите със самородния си талант и рекламира множеството си участия в неговата фейсбук страница „Abrakadabra. Zoyche to“.
Младежът наскоро очарова сърцата на зрителите в голямата сцена на „България търси талант“, където получи три пъти „ДА“. Въпреки че има едно „Не“ от Любен Дилов - син, Зойко приема оценките с усмивка и e мотивиран да се справи с конкуренцията в състезанието.
Oще като дете Зойко започва да прави трикове с подръчни материали и да организира различни постановки на децата от дома, които и до днес нарича свои братя и сестри. На 12 години, магьосникът Астор му връчва първа награда „Най-добър млад илюзионист“, което го мотивира още повече и с напредване на възрастта той развива уменията си, като печели различни награди и първи места не само на национално, но и на европейско ниво.
Освен самодеен илюзионист, Зойко е студент последна година в СУ „Климент Охридски“, където учи „Социални дейности“ и практикува професията си в кризисен център. Той приема социалните дейности не просто като професия, а като кауза. Споделя, че не го прави само за да задоволи своите потребности, свързани с миналото му като изоставено дете, а като призвание да вдъхновява хората.
„Опитвам се да покажа на много деца, без значение дали са от институция, дали са сираци или не, или са социално слаби, че могат да постигнат абсолютно всичко с това, че съдбата им дава възможности.“.
Движен от амбицията, той не само мотивира със своята история хора от различни възрасти, социално положение или етнос, но чрез артистичния си талант помага на деца с безвъзмездното си включване в благотворителни кампани като „Подарете книга“, „Вратичка за всички“ и „1% промяна“. Освен това, той дълго е работел като възпитател в дом за деца от семеен тип и свързва талантливите малчугани с полезни за тях контакти, за да направят първите си крачки към развитие. Зойко смята, че правилният инструмент да докоснеш нечие сърце, така че да избере добротата, се крие във вниманието:
„Именно обърнатото внимание към мен ми даде тласък и искам да го предам на децата.
Не знам на какво се дължеше, но ми обръщаха внимание може би дори повече, отколкото едно семейство може да обърне внимание на децата си. Аз го приемам като поощрение.“.
Зойко живее в дома от 3-годишен.
„В стая спяхме по 20-30 деца, нямаш нещо твое. Пространството ти е само кревата.“.
Но вместо да се съсредоточи само върху лошите неща от прекараното детство в институция, момчето прави точно обратното. Според него съдбата му е дала повече. Повече приятели, с които да си играе след като се прибере от училище, повече роднини и, разбира се, повече истории за разказване. По-дългосрочните срещи с доброволци в дома, ходенията по летни лагери и многото подаръци, които получавал по Коледа, честите бягания от дома, за да види различното от институцията, са били неговите малки поводи за оптимизъм.
„В дома нямаш много време за мечти, защото в институцията рядко имаш право на избори. Но бях бунтар и бягах от там, за да търся смисъла. И до ден днешен, ако видя нещо смислено, от което да се възползвам, грабвам възможностите. Защото когато пораснеш и станеш на 7-8 години, излизаш навън и разбираш, че има различни хора, живеещи по различен начин от теб и тепърва се сблъскваш с това социализиране. Осъзнаваш, че животът отвън не е само двора на институцията.“
На 8-годишна възраст започва да работи за най-различни хора - да пренася дърва за огрев или въглища през зимата, да чисти гаражи, входове, блокове. Използва натрупания от несгоди опит, за да отправи послание на песимистите, като казва, че винаги може да бъде и по-лошо:
„На песимистите им казвам само, че трябва да станат оптимисти при всички случаи!“.
Способността да се концентрира върху позитивното му помага да запази себе си:
„Един от лошите ми спомени остава белег в съзнанието ми и няма да го забравя никога. Една госпожа от възпитателките в дома реши, че аз бях виновен за някакъв побой над момиче и ме извика с думите: „Зойко, ела за малко!“ и още в същия момент ме удари силно с тавата, която държеше, но така, както ме чукна, до днес си ми остана белег на главата за спомен от нея, ха-ха. Знам, че не е искала да го направи с някаква умисъл, просто в този момент разбрах, че има хора, които са там, само за да си вземат парите. Хора, които просто са там. Но това бе единственият път, в който някой ме бе удрял.“
Зойко е срещал е много дискриминация по пътя си заради ромския си произход. Въпреки това позитивният му поглед не му позволява да сведе глава.
Бащата на Зойко почива, когато той е на 14 години. Отива на погребението, защото това било последното му искане преди да затвори очи и там младежът разбира, че е бил най-малкият от цялото семейство. Така се запознава със своите трима братя и една сестра. Когато среща погледа на родната си майка, се опитва да „прочете“ в очите й причината за изоставянето си:
„Очаквах, че щом отида там, ще видя някакво гето. Представях си ги бедни, необразовани, но се оказа точно обратното. Братята и сестра ми бяха образовани и заможни, всеки си имаше свое семейство и се радвах за тях. За мен не беше от съществено значение защо съм бил изоставен, но съдбата ме подбутна да разбера това.“
Майка му му обяснила, че била болна от туберкулоза по време на раждането и от болницата не са й позволили да има връзка с бебето. А по-късно, когато от болничното заведение го изпращат в ясла, а след това и в детска градина, родителите му са търсили контакт с него, но безуспешно.
„Благодарен съм на съдбата, че не са ме осиновили до пълнолетието ми, тъй като се е откривала такава възможност, но аз не го желаех. Дори да ме бяха осиновили и да бях много щастлив и богат, нямаше да съм разбрал всичко, което ми се случи до момента. Щом така се е случило, така трябва да бъде и се радвам за това!“ -заключава той.
Зойко казва, че няма да забрави хората, помогнали му в труден момент, защото добротата се предава като една щафета, която трябва да дадеш на следващия в състезанието с много хъс и с искрено желание:
„Имах рак на черния дроб в продължение на пет години, което беше странно за много хора, защото аз не пия, но благодарение на едни приятели от Америка, аз оздравях. Бог направи това!“
„Всеки един човек може да избере какво да прави с живота си. Можеш да избереш да тръгнеш по лошия път, и съответно той си има цена, и обратно - можеш да тръгнеш по добрия път - той също си има цена. Някой от децата в дома избраха пътя на проституцията, кражбите и затвора. Но щастието се крие в теб самия. Аз избрах да бъда добър!“
Снимки: Зойко Миленков - Facebook
 „Има (ли) такава надежда?!“ |
Материалът е изготвен от Принцеса Иванова, ученичка в ПГХЗ „Дмитрий Иванович Менделеев“, гр. Лом, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, TBI Info, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
