Елена Узунова е световна шампионка по лека атлетика за хора с увреден слух, рекордьорка по хвърляне на копие, с множество призвания и награди, които печели с упоритост и нестихващо желание. Добродушна, свенлива, емоционална, тя излъчва енергия, която вдъхновява хората да се борят. Една от „господарките в царството на тишината“, която достига огромни висини с изключителен труд и вечна любов към спорта.
Като за начало, би ли могла да ни разкажеш нещо за себе си, да се представиш?
Родена съм в град Петрич, но съм израснала в село Тополница. На 28 години съм, имам по-голям брат и семейство, което много ме подкрепя и насърчава. Учила съм в училището в селото до осми клас, а след това в Петрич. Бях студентка в НСА. Относно характера ми, емоционален човек съм, доста чувствителна, когато се привържа към някого ми е много трудно, ако се наложи да разделя пътищата си с него.
Как започна кариерата ти като лекоатлет?
Още когато бях четвърти клас, майка ми забеляза, че съм много енергично дете и ми предложи да ме запише да тренирам. Така започнах да се занимавам с това, първо в Петрич, и от тогава не съм спирала да го правя. Много се радвам, че започнах от малка, не очаквах, че по такъв начин ще се развият нещата. В момента тренирам в Стара Загора, състезавам се към Федерацията на глухите.
Какво те вдъхнови да се впуснеш в това приключение, но пък и голяма отговорност?
Харесвам спорта, обичам да съм в движение постоянно. Взимам пример от големите спортисти в тази сфера, интересно ми е да ги гледам. Една от любимите ми лекоатлетки е Ивет Лалова. Най-важно е желанието, което имах и любовта към спорта като цяло. За мен залата е отдушник, влагам цялата си енергия там, наградите не са ми най-важни, а удоволствието от добре свършената работа.
Как се чувстваш по време на състезанията, има ли някои по-специфични детайли, които трябва да знаем във връзка с тяхното провеждане?
Чувствам се удовлетворена от това, което съм постигнала. Осъзнавам, че многобройните часове, прекарани в залата, са си стрували, мотивирам се дори повече. Аз лично съм се състезавала и при здравите много пъти. По-трудно ми е, заради стартовите позиции - сигналите за начало. Това са най-съществените разлики, но пък съм печелила награди и в тези състезания, с което също се гордея. Доста повече усилия се изискват при работата със спортисти с увреден слух. При нас по-силен е визуалният контакт, чрез него успяваме да попием информацията и да вършим своята работа пълноценно, да вървим в правилната посока.
Кое за теб е най-голямото лично постижение в тази сфера?
Ами най-специалната награда за мен беше през 2015г, когато поставих рекорда за хвърляне на копие - 47.23м, по време на Европейското за глухи в Полша. След това по време на Балканиадата при жените, успях да достигна - 48.55м и така подобрих световния рекорд за хора с увреден слух. Това за мен бяха едни от най-запомнящите се преживявания. Изключително приятно е трудът ти да бъде оценен подобаващо, обичам държавата си и се гордея, че съм записала нейното име в рекордите.
Какво ти дава тази сила и борбеност, с помощта на които смело изкачваш върховете на спорта?
Семейството ми много ме подкрепя, но пък аз самата си давам кураж. Има моменти, в които прекарвам изтощителни часове в тренировки, но просто знам, че трябва да го направя. Конкуренцията е голяма, но бих казала, че това повече ме мотивира, най-искреното ми желание е след състезание да се чуе българският химн. Това е моята цел и съм готова на всичко, за да я постигна и да усъвършенствам себе си все повече.
Понеже сега тренираш в Стара Загора, трудно ли ти е като цяло да бъдеш далеч от семейството?
Понякога е трудно, но се свиква. След 12 клас бях в НСА, а по-късно тренирах и в Благоевград. Сега Стара Загора е още по-далеч, но пък много ми харесва града и бързо свикнах с новото място. Посвещавам времето си на тренировки и такива неща, които ме правят щастлива. Обаче ми е малко трудно да се приобщавам и да се разбирам с другите, предпочитам да имам по-малко хора до себе си, но да са ми близки. Нямам много приятели около мен, по-свит човек съм, но пък знам, че семейството ми е до мен и ме подкрепя във всеки един момент.
Имало ли е моменти, в които си губела вяра в себе си и способностите си?
Не си спомням, но се старая да бъда уверена, колкото мога. Харесвам това, което правя. Доставя ми удоволствие да се развивам. Тренирам два пъти на ден, цялата седмица, а почивам само в събота, изморително е, но треньорът ми изготвя програмата и много ми помага да продължавам напред все така и да не губя стремежа си. Когато съм в залата, се успокоявам. Чрез леката атлетика изразявам себе си, чувствата си, влагам цялата си енергия там. Любовта към нея ми дава стимул да продължавам да изкачвам върхове.
Смяташ ли, че повече български младежи трябва да се развиват в посока лека атлетика и какви съвети би им дала?
Това е чудесен спорт, но е и доста труден. За да започнат да се развиват в тази сфера, те трябва още от малки да тренират. Най-важното е да ги влече, а това понякога си идва отвътре. Някои деца просто обичат да се движат, имат нужда да изразходват повече енергия. Ако имат желание, това е много хубава възможност за тях и непременно трябва да се насочат натам, колкото се може по-скоро. Упоритостта и постоянството също играят важна роля. Бих искала да ги посъветвам да проучват добре, да обръщат внимание на качествените програми, които треньорите изготвят.
С какво се занимаваш извън тренировките?
Обичам да се разхождам из природата, в Стара Загора има страхотен парк, който всъщност е любимото ми място. Много е красиво, там ходя сутрин, а и след тренировки отново. Нося храна за птиците и за една катеричка, която от скоро ми позволява да я храня. Освен това всяка неделя посещавам църква. От известно време започнах да рисувам и през свободното си време се отдавам на това.
Какво те насочи именно към това хоби - рисуването?
Реших да опитам, като малка изобщо не можех да рисувам, но от 2 години насам от време на време се опитвам, сега през последните няколко месеца ми е много приятно да го правя. Упражнявам се, за да се подобря. Освен това, когато се разхождам сред природата се вдъхновявам и разширявам вижданията си. Рисуването е приятно занимание, което ми помага да разсейвам мислите си.
Когато се прибираш тук, при семейството си, на какво обичаш да посвещаваш време?
Обичам да прекарвам време с племенника ми, много му се радвам. Почивам си понякога, но през повечето време не прекъсвам тренировките. Тичам и тук, не е хубаво да се отпускам за дълго, особено преди състезание.
Какво ти предстои за напред, би ли разказала за някои от целите си на читателите?
В най-скорошен план ми предстои Световно в Полша през август, там ще хвърлям копие. Другата година, май месец, ще участвам в олимпиадата в Бразилия. Много се вълнувам за всичко, което следва. Вярвам, че постоянството, надеждата и спортния дух са ключът към успеха, въпреки трудностите.
Елена е млад талант, с голямо сърце. Тя е доказателството, че няма невъзможни неща. Състезава се редом с едни от най-добрите. В себе си крие старанието, отдадеността и любовта към спорта и по този начин успява да преодолее всяка трудност, пред която животът я изправя. Проблемът, който има не ѝ пречи по никакъв начин да докаже на себе си и останалите, че има място при най-изявените спортисти, прославящи държавата.
Снимки: личен архив
Материалът е изготвен от Паскалина Трайкова, ученичка в ЕГ „Акад. Людмил Стоянов“, гр. Благоевград, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, TBI Info, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
