Стоя и гледам падащите снежинки. Една върху друга те се трупат, най-долните се стопяват, но върху тях падат други още и още, завъртат се във въздуха и се приземяват след своя полет, за да изчезнат, все едно никога не ги е имало, почти като избледняващ спомен. Наоколо изглежда все едно целият свят скоро ще се завихри и ще избелее. Тук-там могат да се забележат островчета изсъхнала есенна трева, засега недокосната от сивите пръсти на зимата, макар и да личи, че тази трева е преминала през не един студ преди днес. Приближавам се и забелязвам нещо крайно чудновато - до един храст се синеят листчетата на едни цветчета, които съвсем скоро ще бъдат покрити от снега. А той продължава да вали, все едно не обмисля да спре някога.
Много е странно как едни нежни жители на пролетта преживяват несгодите, сякаш необезпокоявани от затрупващата ги зима. Напомнят на доброто - някак не на място в един свят, който предполага всичко, но не и човечност. Често може да се почувстваме обградени от студ, затрупвани от още и още „сняг”. А той изглежда красив, докато не попаднеш в него неподготвен. Но щом едни малки цветя могат да отстояват гордо своето последно кътче пролет, защо и ние да не можем? Нима не е в природата ни да сме градители в един свят, задвижван от ентропията? Съдбата на човека е колкото странна, толкова и хубава - творец на разпадаща се сграда. Рисуваме по платното на света ни за едва толкова кратко, колкото е човешкият живот, но по един непонятен начин осъзнаваме, че трябва да насочим нашия поглед към доброто.
А всъщност какво е доброто? И загубили ли сме го някъде по пътя? Или може би сме го забравили? Темата е много обширна - протяга се през ежедневието ни, достигайки до най-различни места, и не мисля, че има ден, в който „доброто” не се оказва на някое чудновато място. Изскача пред нас и ни придружава, докато се прибираме към вкъщи, или докато говорим по телефона, докато закусваме, или дори когато намерим някой нов приятел, пътувайки в тролея. Хората вероятно наричат най-различни неща добри, често без да осъзнават, колко голямо значение би трябвало да се отдава на тази дума. Или може би не?
Може би използваме толкова често думата „добро”, точно защото доброто е част от нашия малък и голям свят. Около нас е пълно с добрини, тъй като постоянно някой ги твори - на човека му идва отвътре да се опитва да отговори по възможно най-близкия до него начин на въпроса „как искам да съм по-добър и какво смятам да направя за да го постигна”. Не мисля, че има някой, който не се чувства удовлетворен, след като извърши добро дело. И това е напълно естествено. Когато сме в мир със себе си, можем да сме в мир и с другите, а когато осигурим тези две неща, естественото продължение е да претворим света си към по-добро. Защото единствено стремежът към подобрение, продиктуван от мечтата за едно по-добро утре, ще успее наистина да постигне това по-добро утре.
Но не е нужно да се съсредоточаваме върху големите дела, за да потърсим доброто, обратното ще е по-лесно, а и по-ползотворно. Достатъчно е да се огледаме. Сутрин, докато минаваме през подлеза, или докато гледаме през прозореца. Все още ги има онези чудновати хора, все едно излезли от приказка, които бродят по света, правейки го по-светъл, не защото са си го поставили като мисия, а защото е в природата им да са рицари на добрината. В тях може да видим чистата човешка душа, без нищо скрито, без грим и украси, без изкривени форми и прикрити очертания. Надзърнали в тях, може и да осъзнаем, че и ние имаме чиста душа като тяхната, и като тази на всеки друг човек, който някога го е имало. Но може би понякога ни е по-трудно да поддържаме любовта към живота и вярата, че утре ще сме по-добри, че светът ще е по-добър. За което трябва да поискаме извинение от този необикновен и красив свят, вероятно, макар и да е ясно, че едва ли ще го направим. Е, някой ден може и ние да станем такива странни рицари, които вместо да се бият с меч срещу дракона се учат от него как да летят. А дотогава най-смелите сред нас ще продължават своите походи из ежедневието, правейки нечие друго днес по-добро. За да може другият сам да направи своето утре по-хубаво.
Макар и около нас да не липсват добрини, това не означава, че през цялото време сме способни да постъпваме достойно и справедливо - би било глупаво да твърдим това, а и всеки, прекарал и ден на света, знае, че това няма как да е вярно. И наистина само един ден е достатъчен, за да си го препотвърдим. Амбициите неспирно сменят актьорите в свят, в който всеки гледа жадно към върха, без да се интересува дали тези до него замръзват от студения вятър в подножието. Твърде често, за да се обърне някой към другия със съчувствие, подкрепа, или дори само с усмивка, трябва преди това да е разрешил наскоро някой проблем или все още да се опитва да го разреши. Бедите, в които попадаме, и трудните периоди ни учат. Странно, но се оказва, че точно благодарение на лошото, откриваме смисъл в това да помагаме, а тези рицари на доброто, които срещаме понякога, не са от благороден сан, и едва ли са прекарали живота си в разкош и излежаване под слънцето. В природата на човека е да продължава напред, да преодолява всичко, дори и собствената си липса на вяра.
Въпреки трудностите си се оказваме по-силни, отколкото сме били преди самите те да се изпречат на пътя ни. Колкото повече опознаваме сивото в света, толкова повече придобиваме увереност, че изначалният хаос трябва да бъде подреден. Опитваме да се справим с тази невъзможна мисия, макар и да сме сигурни, че няма как да успеем напълно. Защото в хората е заложен механизъм, който е наистина необичаен, привидно нелогичен, но всъщност изпълнен с поетичност. Когато всички части на този механизъм са на мястото си и са смазани, нашето същество започва да жужи в ритъма на околния свят, настройва се според него, но… с цел чрез своя ритъм да направи мелодията, която чува, по-изящна, по-цветна.
Попадаме в този свят съвсем невинни, непознаващи нито доброто, нито неговата липса, а с времето опознаваме и двете толкова добре, че границите им понякога ни се струва, че се размиват. Почти ежедневно се оказваме пред различни дилеми - има прекалено много нюанси около нас и става трудно да различим правилното от неправилното, редното от нередното или пък тъкмо, когато сме се убедили в дадена позиция, се оказваме крайно объркани, когато ни се покаже колко нелепа и само привидно добра е тя. Тогава виждаме колко сме податливи и как, въпреки всичко научено, все още допускаме грешки, все още опознатото не е достатъчно, все още нещата не са „наред”. В природата ни е да познаваме доброто и да го творим, но поставени в един толкова огромен, разнообразен, и заради това непредвидлив свят, понякога просто не успяваме. Някои, допуснали грешка след грешка, забравят, че това е нормално, забравят, че и другите могат да бъдат толкова объркани понякога, колкото са и те, забравят, че мисията, която всеки има, е наистина трудна, и заради това отвръщат прогледа си от доброто около тях, пренебрегват го и забравят, че са обичани. Сигурно сме прекалено горди или прекалено уплашени, за да си признаем всички допуснати грешки и да потърсим решение за хаоса, който без да искаме творим.
Истинската смелост е в това да погледнем в бездната, изпълнена с всички неправди и въпреки видяното да изберем да бъдем добри хора. Това е достатъчно героично, това е единственото нужно, за един малко по-добър свят. От една страна, защото светът ще стане по-добро място в нашите представи, а от друга, защото ще сме способни да направим света по-добър в нечии чужди очи. Дори да не можем да поправим всяка несправедливост и да отстраним всеки проблем, можем да помогнем на някой загубил вярата си да запази доброто в себе си, за да не се превърне той самият утре в творящия проблеми и причиняващия несправедливости. Винаги е било по-лесно да оставим на тъгата да ни превземе, но тя няма просто да влезе в крепостта на нашето съзнание. Ще разруши стените и ще остави пустотата да пристъпва из руините. Да се предадеш пред собствените си мисли е толкова лесно, че само подсказва колко е нередно. Правилният избор е да си позволим да осъзнаем, че единственият начин да преборим злото е като сътворим толкова добро, че злото да изглежда незначително. Само така можем да победим - това е единственият начин, по който „играта” работи.
В живота има страшно много битки, но трябва да знаем как да разпределим времето си, защото няма да можем нито да участваме, нито да победим във всяка - стрелките на часовника неуморно продължават своя сякаш безкраен въртящ се и ритмичен танц, а няма да можем да ги наблюдаваме вечно. Оказва се съществено да помним, че нещата, които са най-важни, и които трябва да целим да постигнем, не са някъде във висините или отвъд моретата, а точно до нас. Ще изминем целия път, за да се върнем обратно вкъщи. При близките ни, които ще ни чакат, които ще ни обичат въпреки грешките, които сме допуснали и ще продължим да допускаме. Всичко си струва заради хората, които сме обикнали. Те ни вдъхновяват да бъдем добри, те ни учат на важни уроци, понякога само със своето присъствие или отсъствие. Видели един по-добър пример от нас самите, решаваме да проследим неговия път и да почакаме, вероятно да разберем дали поне малко няма да се приближим до този образ, напомнящ ни какво е доброто.
Само когато обичаме и сме приели себе си и околните, можем да сме щастливи, а за да успеем да го направим, трябва да осъзнаем, че хората имат и своите объркани и тъжни страни, заради които са способни да вършат неща, носещи вреда както на самите тях, така и на тези около тях. В никакъв случай не трябва да се отричаме от загубилия своя пламък, или превърналия пламъка си в пожар, защото когато гледаме към другия, виждаме и себе си в него. Преживели каквото той е, може би и ние бихме постъпили по подобен начин. Но най-ценната сила, която можем да имаме, се корени в липсващата мъдрост, чието отсъствие е породило слабостта му - да успяваме да си припомняме и да припомняме на другите чрез действията си, че трябва да насочим нашия поглед към доброто.
То винаги стои някак и близо, и далече от нас. За жалост можем да го позабравим, отнесени в ежедневието, но рано или късно ще се окаже, че съжаляваме за това, че не сме оценили какво сме имали, докато то е било пред нас, и сега, когато сме на много километри от него, ни липсва. Забравили сме да му се насладим, дори не сме успели да се сбогуваме подходящо. Въпреки всичко животът продължава и се появяват нови хубави неща около нас. Или… може би са позабравени стари. Никога не е късно да започнем да се оглеждаме по-добре, да погледнем към небето, за да видим, че в далечината облаците се отдръпват, а дори ако не се - единственото нужно е да пазим вярата си и да помним светлото синьо, което небето е имало и пак ще има. И, малки цветя, със сигурност и тази снежна буря ще отмине.
Материалът е изготвен от Мария Куманова, ученичка в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“ гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
