Щастлив съм. Торбата ми е пълна с песни и не е тежка тя за мойто рамо.
Щастлив съм. Върху палитрата на моите сезони остави вятърът дъха на виното, звъна на птичите крила, смеха на хората и на вратата ми отворена добрите стъпки…
Георги Павлов
Георги Павлов, по-известен като Павлето, смело може да се нарече, че е българският Пикасо. Този малък на ръст човек е един от най-големите творци, родени в българския Северозапад и със сигурност - един от най-бележитите чипровчани.
В негова чест, неговите признателни земляци са нарекли улицата, на която се намира родната му къща, „Павлето“.
Така името му е увековечено и споменът за него се предава. Но и без това живописецът остава в историята на нашето изобразително изкуство.
Още с първите си стъпки се откроява като художник с модерно виждане за живописта. Казват, че има нещо „френско” в пейзажите и натюрмортите му. В неговата техника на живописване има отгласи от начина, по който се полага цветът при импресионистите, но още в самото начало пейзажите му внушават определен тип психологически състояния. Творчеството му се свързва преди всичко с пейзажите от градските покрайнини, лиричното усещане и особената меланхолия, отличителен белег на стила му. С времето цветовете стават по-ярки, променят се и сюжетите, започва да доминира погледът към големите столици и пристанищните градове, а художникът опростява средствата до крайност.
Преди близо седем години в училище ни прожектираха филм за Павлето. Филмът беше посветен на 100-годишнината от рождението му. Той ме заинтригува и ме накара да се замисля.
До такава степен бях озадачена, че през нощта сънувах как интервюирам Павлето няколко дни преди смъртта му. Не си спомням всичко, което ми каза, но в паметта ми се е запечатало най-важното. Преди да му задам първия въпрос, той ме помоли да си говорим на „ти“. Аз се съгласих и започнах с най-съществения си въпрос:
Щастлив ли беше?
Да, бях щастлив. Смятам се за щастливец, въпреки че имам физически недъг. Щастлив съм, че успях да покажа на лекарите, че не за прави за мен. Те бяха категорични, че заради своя 104 сантиметров ръст и скромните ми 37 килограма, няма да живея повече от 40 години. Но виж ме сега - говоря си с теб, а съм на 81.
Какво обича най-много в живота си?
Обичах ателието си на ул. „Раковски“ № 86 А, от чийто прозорец се виждаше покривът на Националната опера и внушителният паметник на Александър Стамболийски. То се превърна в храм на изкуството и веселието, в който се пиеше, спореше се за картини и художници и се готвеше. Всеки гост спеше кой където намери, крадеше кой каквото си хареса. Обичах да събирам бохемите на София, приятели и съмишленици, за които вратата винаги беше отворена. Обичах всеки да хапва и пийва добре и да не мисли за сметката. Обичах да рисувам, да пиша, да размишлявам на глас. Обичах децата и дори не се обиждах от грубата им откровеност. Специално място в творчеството ми има детето. Обичах една жена в своята младост. Мечтаех да имам съпруга и семейство. На своя любим котарак казвах "синко"...
Като какъв човек би се определил?
Казвали са ми, че съм добър, съпричастен, щедър, ерудиран, човечен и любвеобилен. Да ти кажа и аз мисля, че съм такъв.
На какво остана верен?
Останах верен на своите младежки идеали. Цял живот се борих за справедлив свят и за новаторско изкуство - въпреки партийното мъмрене по Жендово време. Не се отказах от левите си идеи след идването на промяната през 1989-та.
От какво друго не се отказа през целия си живот?
С напредването на възрастта се разделих с доста навици от бурните си години. От петдесетте грама ракия или водка дневно, така и не пожелах да се откажа.
Кои са най-интересните хора, с които се срещна?
По пътя си срещнах хора, които тачех не само аз, но и историята: Владимир Димитров - Майстора, Илия Бешков, Никола Вапцаров, Константин Кисимов, Стефан Македонски. Колоси в българското изкуство... Ценях като нещо скъпо и приятелството си с хамалите и пияниците от махалата. Заради родената от страданието житейска мъдрост.
Кои са най-ценните ти награди?
Удостоен съм с ордените „Кирил и Методий“ I степен (1959 г.) и „Народна република България“ II степен (1973 г.). През 1967 г. бях удостоен със званието „Заслужил художник“, а през 1979 г. ми присъдиха най-високото по онова време - „Народен художник“. Но най-ценната награда е възхитеният поглед на ценителите на моите картини.
Освен художник си и поет, нали така? Кога започнаа да пишеш?
Още в ученическите си години написах първите си стихотворения, а през последното десетилетие публикувах две стихосбирки: „Вятър над Огоста” (1985) и „Когато кестените спят: рисунки и стихове“ (1993 г.). Критиците все се чудеха как вглъбената ми лирика се съчетава с бунтарските ми леви убеждения. И аз не знам как. Но не ги промених след 10 ноември 1989 г. Често говорех за „европейската революция”, която считах, че ще дойде и в България, но въпреки че вярвах в лявата идея, в същото време имах много несъгласия с всяка власт.
Какво значи да си човек на изкуството?
Не е лесно да си човек на изкуството - мечтаеш много, стараеш се много, страдаш много, защото всяко изкуство се изстрадва. Затова хората на изкуството винаги са живеели трудно, но пък удоволствието се изживява, когато твориш и си струва да го изстрадваш.
Тази отдаденост се отплаща, нали?
Да, да. Без съмнение. Творчеството е щастие.
Кога стана милионер?
Станах милионер след изложбата си през 1947 г. Парите пропилях в бохемски срещи с мераклиите за пийване. На изложбата скъп гост ми беше Георги Димитров. Той купи една моя картина, за да я подари на съпругата си и си поговорихме малко. Срещата ни той завърши с думите: „Вие сте голям художник! Работете със същата упоритост!“
Чувала съм пикантни слухове за теб. Вярно ли е, че на младини си бил голям любовник?
Глупости. Имал съм много познати жени, с които ходех по заведения, и може би затова говорят така за мен. Жените винаги са били обект на художниците, защото са красиви, стават за рисуване. Това правех и аз. Обичах истински само една, но... джентълмените не коментират това.
Вярно ли е, че през последните четири години не си излизал от ателието си?
Да, заради ЕГН-то. Възрастта, пък и мизерията си казват думата. Не мога да изляза от дома си и заради болките в краката. Отгоре на това и асансьорът се счупи. Така и не го оправиха. Таванската стая на седмия етаж, която някога пращеше от хора и живот, сега тъне в тишина и сумрак. Сега тук няма почти нищо - нито картини, нито книги, нито хората, с които преди години преживявахме заедно. След промените през 1989 г. моята „поднебесна академия” опустя. Повечето от приятелите ми спряха да идват, защото съм бил комунист. На най-близките ми им беше ясно, че в моят случай „комунист” означава по-скоро „идеалист“.
Не ти ли предложиха да се върнеш в родния си град Чипровци, при твоите роднини?
Предложиха ми, разбира се. Сестра ми настояваше, но аз отказах. Искам да си умра тук, в София. Не искам да оставям моите кестени и късчето небе, което виждам през моята капандура.
Това беше последният ми въпрос към него и после се събудих. Интересът ми към изкуството и личността на Георги Павлов продължи и след съня ми. Винаги, когато вляза в експозиционната зала, търся с поглед творбите на Павлето, макар да знам, че са пръснати по целия свят, в художествени галерии и частни колекции. Неговите най-близки и приятели присядат понякога и очите им се навлажняват от спомена за младостта и крехкото детско тяло, изпълнено с голямо сърце, интелект и талант. Винаги е бил като герой от приказките - различен, но събрал в себе си най-хубавата част от всичко, което представлява човекът.
 Отдавна е известно, че заедно можем повече! |
Материалът е изготвен от Лилия Ангелова, ученичка в ФСПГ „Васил Левски“, гр. Монтана, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
Използвани източници: kultura.bg, bnt.bg, Снимки: bnt.bg, bgart.bg, личен архив
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин