На 27 март световната културна общественост отбелязва Международния ден на театъра. Инициативата е предложена за първи път през 1961 г. от Международния театрален институт във Виена и се отбелязва ежегодно в много държави по целия свят от 1962 г.
Театърът е едно от най-древните измежду 7-те изкуства. Разпространено е във всички култури на света и има свой универсален език. Той е първото сценично изкуство и място за творческа изява на редица талантливи писатели, драматурзи, режисьори, актьори, музиканти и др.
Един от начините, по който театралите по цял свят отбелязват този ден е, като даден утвърден артист създаде специално послание, посветено на празника. Посланието се превежда на 50 езика и се разпространява в театрите в различните държави. По решение на съответните творчески екипи и ръководители на театрите то се чете от сцената преди началото на представлението.
Първият автор на това послание е френския поет, дизайнер и режисьор Жак Кокто. От този ден, всяка година, един от начините на отбелязване на празника е изтъкнат артист да отправи своето годишно послание.
През настоящата година, посланието е написано от норвежкия писател и драматург Юн Фосе, който е носител на Нобелова награда за литература. Заглавието на неговото слово по повод празника е „Изкуството е мир“ и то гласи:
„Всеки човек е уникален и същевременно е като всеки друг човек. Нашият видим, външен вид е различен от този на всички останали, разбира се, и всичко това е супер, но във всеки един от нас има и нещо, което принадлежи само на конкретния човек – което е самият той. Можем да наречем това нещо негов дух или душа. Или друго, можем да решим изобщо да не го обозначаваме с думи, просто да го оставим на мира.
Но докато всички сме различни един от друг, ние всички също така си приличаме. Хората от всяка част на света са фундаментално подобни, без значение какъв език говорим, какъв цвят на кожата имаме, какъв е цветът на косата ни. Това може да е нещо като парадокс: че сме напълно еднакви и в същото време съвършено различни.
Може би човек е вътрешно парадоксален, в нашето свързване на тялото и душата – ние обхващаме и двете – най-земното, осезаемо съществуване и заедно с това – нещо, което надхвърля този материал, което надхвърля земните граници.
Изкуството, доброто изкуство, успява по своя чудесен начин да съчетае напълно уникално с универсалното. Позволява ни да възприемем различното, може да се каже – чуждото, като универсален. По този начин изкуството прекрачва границите между езици, географски региони, държави. Обединява не само индивидуалните качества на всеки, но също така, в друг смисъл, индивидуалните характеристики на всяка група хора, например на всяка нация.
Изкуството прави това не чрез изравняване на различията и подравняване на всичко, а напротив, показвайки ни какво е различно от нас, какво е чуждо или чуждоземно. Всяко добро изкуство съдържа точно това: нещо чуждо, нещо, което не можем да разберем напълно и все пак в същото време разбираме по някакъв начин. Той съдържа мистерия, така да се каже. Нещо, което ни очарова и по този начин ни тласка отвъд нашите граници така създавайки трансцендентналността, която всяко изкуство трябва едновременно да съдържа в себе си и към която да ни води.
Аз не познавам по-добър начин за обединяване на противоположностите. Това е точно обратният подход от този на насилствените конфликти, които виждаме твърде често в света, които се отдават на разрушителното изкушение да се унищожи всичко чуждо, всичко уникално и различно, често чрез използване на най-нечовешките изобретения, които технологията ни е предоставила. В света има тероризъм. Има война. Защото хората имат животински страна, водена от инстинкта да се изживее другото, чуждото, като заплаха за собственото съществуване, а не като завладяваща мистерия.
Ето как уникалността – разликите, които всички можем да видим – изчезват, оставяйки след себе си еднаквост, където всичко различно е заплаха, която трябва да бъде изкоренена. Каквото е разглеждано отвън като разлика, например в религията или политическата идеология, се превръща в нещо, което трябва да бъде победено и унищожено.
Войната е битката срещу това, което се крие дълбоко във всички нас: уникалността. И това също е битка срещу изкуството, срещу това, което се крие дълбоко във всяко изкуство. Тук говоря за изкуството като цяло, не за театъра или за писането на пиеси в частност, но това е така, както вече споменах, защото цялото добро изкуство, дълбоко в себе си, се върти около едно и също нещо: вземане на всичко уникално и напълно специфичен и превръщането му в нещо универсално.
Обединяване на конкретното с универсален, като то бива изразено художествено: без да елиминира спецификата му, но напротив -подчертавайки тази специфика, оставяйки чуждото и непознатото да блесне ясно през нея. Войната и изкуството са противоположности, точно както войната и мирът са противоположности – толкова е просто.
Изкуството е мир.“
