На 19 декември 1843 г., в Англия излиза новелата A Christmas Carol, която е преведена на български под името „Коледна песен“. Това е най-популярното произведение на Чарлз Дикенс, с най-много жанрови интерпретации в модерното изкуство.
Сюжетът на „Коледна песен“ е свързан с преживяванията и преосмислянето на живота на главния герой - старият скъперник Ебенизър Скрудж. В навечерие на Рождество Христово, той е посетен първо от прокълнатия дух на неговия починал алчен съдружник Джейкъб Марли, който го предупреждава, че душата му е обречена ако не се промени.
След това, Скрудж се „среща“ с още три призрака, които представляват миналото, настоящето и бъдещето. Първият му показва какво мило, добро и състрадателно дете е бил. Вторият го отвежда при семействата на неговия служител Боб Крачит и племенника му Фред. При първото семейство вижда как независимо от бедността те празнуват с топлота и любов. Там среща и образа на Тими, сакато дете, за което семейството няма пари за лечение и ако не му бъде помогнато скоро ще умре. Жената на неговия служител отказва наздравицата на мъжа си в негова чест и обяснява колко лош, стиснат и егоист е неговия началник. При племенника му се разиграва сходна история, с тази разлика, че Фред споделя на семейството си, че съжалява стареца за неговата самота и саможивост, а след това празника продължава със забавни игри, в които се включват децата.
Третият призрак го отвежда при собствения му гроб, като преди това му показва как си е отишъл сам и изоставен от всички, а натрупаното богатство с нищо не може да му помогне. Паралелно, вижда и погребението и страданието на общност за смъртта на малкия Тими, задружността и любовта в неговото семейство.
Пред третия призрак Скрудж се заклева да се промени и на сутринта се събужда като нов човек. Изпраща пуйка на семейство Крачит, повишава заплатата на Боб и започва да помага на семейството му.
„Коледна песен“ е в основата на редица театрални и филмови интерпретации, има мюзикъл и опера и балет. Сюжетът е разработен и в редица детски анимации, като най-популярни са сериите за патока Доналд, където образът на неговия чичо скъперник носи името Скрудж и е инспириран от героя на Дикенсоновата новела.
Из „Коледна песен“ от Чарлз Дикенс
ПЪРВИ КУПЛЕТ
Да започнем с това, че Марли беше мъртъв. По този въпрос няма никакво съмнение. Свидетелството за погребението му беше подписано от свещеника, писаря, собственика на погребалното бюро и главния опечален – Скрудж, чийто подпис, под каквото и да го положеше, се приемаше безпрекословно на борсата. Така че старият Марли направо си беше не по-малко мъртъв от пирон в порта.
Момент! Изобщо не твърдя, че знам от личен опит кое му е толкова мъртвото на пирона в една порта. Мен ако ме питат, в железарския занаят надали познават нещо по-умряло от пирон, забит в ковчег. Но така или иначе прадедите ни са вградили в това сравнение своята мъдрост и ако почна и аз да се бъркам в нея с моите неблагословени ръце, страната ни съвсем ще се затрие. Затова ми разрешете, ако обичате, да повторя най-категорично, че Марли беше не по-малко мъртъв от пирон в порта.
И Скрудж ли беше убеден, че Марли е умрял? Естествено. Та как иначе? Двамата със Скрудж бяха отколешни съдружници. И Скрудж се явяваше един - ствен изпълнител на завещанието му, единствен управител на имотите му, единствен негов правоприемник, единствен негов заветник, единствен негов приятел и единственият опечален. Но дори това тъжно събитие не попречи на недотам покрусения Скрудж, който беше прекрасен делови човек, да го отбележи най-тържествено, като сключи една несъмнено изгодна сделка тъкмо в деня на погребението.
Та самото споменаване на погребението на Марли ме връща към първоначалната ми мисъл, а именно, че Марли наистина беше умрял. Това следва да е пределно ясно, ако искаме историята, която се каня да ви разкажа, да стигне до някакъв забележителен завършък. Ако отидем да гледаме „Хамлет“, без да сме убедени още преди началото на пиесата, че баща му вече не е сред живите, надали ще се впечатлим особено, че посред нощ се разхожда, брулен от източен вятър, по крепостните стени на собствения си замък, също както и от появата на все - ки друг джентълмен на средна възраст, озовал се неблагоразумно по тъмна доба на ветровито място – в двора на черквата „Сейнт Пол“, да речем – и буквално извадил от равновесие собствения си лабилен син.
Скрудж така и не беше заличил името на стария Марли, та през всичките изминали оттогава години то си стоеше там, върху табелата над входа на кантората им: „Скрудж и Марли“. И фирмата продължаваше да е известна като „Скрудж и Марли“. Някои новаци в търговията се обръщаха към Скрудж с името Скрудж, но понякога и с името Марли, а той се отзоваваше и на двете. Беше му все едно.
Затова пък Скрудж – стиснатият, изстискващ, скубещ, неизпускащ, непропускащ и алчен дърт грешник Скрудж – държеше яко цялата дейност в ръцете си! Твърд и остър като кремък, от който ни едно огниво не беше успяло да произведе щедра искра; а и потаен, необщителен и саможив като стрида. Царящата в душата му студенина вкаменяваше старческите му черти, смразяваше заострения му нос, сбърчваше бузите и вдървяваше походката му; караше очите му да се зачервяват, тънките му устни – да посинеят, и вледеняваше дрезгавия му глас. Скреж покриваше главата, веждите и острата му брадичка. Тази своя ниска температура той носеше със себе си непрекъс - нато и навсякъде: мразът витаеше в кантората му и през Горещниците; а по Коледа не я повишаваше дори с един градус.
Външните жеги и студове почти не се отразяваха на Скрудж. Никаква топлина не беше в състояние да го постопли, нито зимата да го вледени. Нямаше вятър, който да се мери с него по злост, нямаше по-непреклонен от него снеговалеж и по-безмилос - тен от него проливен дъжд. Не се даваше и на най-гадното време. В едно-единствено отношение само отстъпваше той на най-силния дъжд, сняг, градушка и суграшица. Щедростта, с която те редовно се изливаха, при Скрудж се губеше тотално.
Нямаше случай някой да го е спрял на улицата, за да го запита с прелюбезен тон: „Как си, драги ми Скрудж? Кога ще наминеш да ме видиш?“. Просяците избягваха да го молят за дребни подаяния, дечицата никога не го питаха колко е часът, и нито веднъж в живота не му се беше случвало мъж или жена да го запита как да стигне до еди-къде си. И кучетата на слепците комай го познаваха и щом го видеха да се задава, дърпаха стопаните си да се скрият в някой вход или двор, след което започваха да махат с опашка, сякаш казваха: „По-добре да си без очи, отколкото да те споходи зъл, урочасващ поглед, слепи ми господарю!“.
Трогваше ли се обаче Скрудж от всичко това? Напротив, точно това желаеше. И особено удоволствие изпитваше да си пробива бавно път през оживените житейски пътища и да отстранява от пътя си всякакво човешко съчувствие.
 Нещо за четене: „Коледна песен“ от Чарлз Дикенс |
