Днес е Международният ден на жената - 8 март. Празникът се отбелязва, за да се подчертаят постиженията на жените в света, без оглед на национални, етнически, езикови, културни, икономически и политически различия между тях.
Започва да се чества в началото на 20-ти в. в Северна Америка и Европа като ден за защита на правата на жените. На 28 февруари 1909 г., по предложение на Социалистическата партия на САЩ, е отбелязан Национален ден на жените в САЩ по повод на женската стачка от 1908 г. в Ню Йорк за по-добри условия на труд.
На Втората международна конференция на жените социалистки в Копенхаген, Дания (26-27 август 1910 г.), с участието на 100 жени от 17 страни, е прието решение да бъде установено отбелязването на международен ден на жената, за да се почете движението на жените за техните права. Тогава не е установен конкретен ден.
Като резултат на инициативата от Копенхаген за първи път Международният ден на жената е отбелязан на 19 март 1911 г. в Австрия, Германия, Дания и Швейцария, като в него се включват повече от 1 млн. души с искания за избирателни права на жените, както и за правото им на работа и професионално обучение.
Екипът на EspressoNews пожелава здраве и щастие на всички дами! Бъдете обичани, ценени, радвайте света със своята нежност, сила и красота!
Нека си припомним някои красиви стихове за Жената на български поети:
КОЛКО СИ ХУБАВА
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене – а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.
Христо Фотев
ЖЕНА НА БАЛКОНА
Каква жена, каква камбанария,
застанала пред моя млад олтар.
Защо ли да се правя на светия,
когато аз съм раждан за звънар.
За такава хубава жена,
сътворена от магия блага,
дяволското ми сърце призна,
че глава и къща се залага.
Колко огън, колко нежен плен
има в двете й очи небесни.
Господи, дадеш ли я на мен,
черква ще ти построя от песни.
Евтим Евтимов
ПИСМО
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
Веселин Ханчев
ЖЕНА
Как тревожно е да си жена.
Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневната сивота.
Вярност – срещу изменчивия вятър,
нежност – в загрубелия свят.
От безбройните земни пътища
най-рискования да избереш –
безразсъдния път на сърцето,
и докрай да го извървиш.
Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш… Да бъдеш в нощта
светло прозорче, което чака.
И непростимото да простиш,
и да градиш живот от отломъци.
Отговорност е да си жена.
Бъдещето да носиш в утроба.
Да продължиш в един детски вик
дългата мълчалива целувка.
Да превърнеш във вечност мига.
Твойте прострени ръце за прегръдка
люлка да станат на нов живот.
Нощем над него безсънна да тръпнеш,
светла като звездоокия свод.
Всяка детска усмивка – със бръчка
да заплатиш и във косите със скреж.
Сълза по сълза на новото стръкче
своята хубост да предадеш.
Нищо за себе си да не оставиш.
Саможертва е да си жена.
Блага Димитровa
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете, душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете, душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...а
Пейо Яворов
ПИСМО ДО МАМА
Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.
Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.
Ти – другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.
А ти в хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста –
пленили младоженческия двор.
Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.
Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора
преливали се буйно или плахо…
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.
Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.
Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?
В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта – прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!”
Сега са други времена, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.
Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.
Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?
Едва ли… Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.
Павел Матев
Снимкa: pixabay
