Моят свят е затворен в рамките на семейството, училището и приятелите, а мирогледът ми е формиран в малко градче в Серозападна България - най-бедният регион в целия Евопейски съюз. Това, по всеобща преценка, е безперспективен край. Хората тук също не са оптимистично настроени. За да продължат да се борят с живота, те имат нужда от нещо, което да им дава смисъл. Нещо велико. Като миналото.
В моя роден град Чипровци миналото е източник на национално самочувствие и дори е непресъхващ извор на местен патриотизъм. Това винаги е било така, а не само в последните години, когато нахлуването на чуждата култура в резултат на глобализацията и интернет, сякаш засили интереса към миналото и превърна историята, краезнанието, родовите изследвания в актуални направления.
Разрухата днес ни кара да търсим поводи за гордост в миналото, за да не се чувстваме жалки и обречени. В момента Чипровци се обезлюдява - хората емигрират. Безработицата в общината е съсипваща. Няма предприятия, а преди години се затвориха мината и военният завод, където стотици чипровчани получаваха препитание.
Говорейки за Чипровци и поводите за самочувствие, което ни дава неговото минало, няма как да не започна с прочутите чипровски килими. Те са феномен в българските народни художествени занаяти. Твърди се, че са възникнали в Античността, но тъкачеството в балканското градче е процъфтяло през Възраждането, а съществува и до наши дни. Процесът на тъкане на Чипровските килими е вписан в Световната листа за нематериално културно наследство на ЮНЕСКО. Те са уникални с начина, по който са изтъкани, с багрите си, добити изцяло от природни материали и с посланията, вплетени в техните шарки. Те интригуват ума, докато цветовете и формите радват окото с красотата си. Но... този занаят е обречен. Затова го причислявам към миналото. Тъкането на килими се практикува само от застаряващата част от населението. Този трудоемък процес изисква тъпрение и сръчност. Това изобщо не интригува младите хора. Те се гордеят с чипровския килим, но не чувстват като свой дълг съхраняването му. Така че след стотина години ще можем да го видим само в музея.
А Историческият музей в Чипровци разкрива, че сегашното положение на градчето силно контрастира с богатото му минало. Експозицията разказва, че в периода от XIII до XVI век Чипровци е бил привилегировано рударско селище, в което живеела голяма част от българската аристокрация, избягала от старопрестолния град Велико Търново след падането на Второто българско царство под властта на султана. Въпреки османското владичество, тогавашният Кипровец постига икономически и културен разцвет. Главната причина за това е фактът, че по това време градът е бил един от най-големите златарски центрове на Балканския полуостров. Заради натрупаните средства започнало строителството на красиви къщи, църкви, манастири и училища.
През XVI век се развива и просветната дейност. Нейните върхове са: „Абагар“ на Филип Станиславов, първата история на България, написана от Петър Богдан и открита наскоро от проф. Лилия Илиева в италианска библиотека, както и философските и историческите произведения на Яков Пеячевич и Кръстю Пейкич. Повод за гордост е и първото българско католическо училище, създадено в Чипровци през 1624 г., както и манастирът „Свети Йоан Рилски“ - един от най-старите в България, опожаряван многократно, но издиган отново и отново. Тези достижения на духа и на труда на предците ни са светини за нас, чипровчани. Съприкосновението с тях, дори само мисълта за огромното им значение за България, стимулира самочувствието ни.
А високото самочувствие на балканджиите, е свързано и тяхната независимост, достойнство, непреклонност и смелост. Чипровчани са сред първите, дръзнали с оръжие в ръка да се борят за свободата на България. 188 години преди Априлското, те се вдигат на въстание, оглавено от Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Петър Парчевич и братята Иван и Михаил Станиславови. То било зверски потушено. Повече от половината население било избито, а голяма част от оцелелите потърсили спасение извън пределите на страната. Тогава е унищожена и богатата библиотека на Чипровския манастир, съдържаща ценни славянски книги и икони. Градът е опожарен, опустошен и разорен. Никога повече не достигнал миналото си величие, което е вдъхвновение и упование за нас, потомците на бунтовниците от 1688 г.
Тук, в Чипровци, хората винаги са били привързани към миналото и пазят спомена за неговия блясък в книги, фолклорни песни, митове и легенди. Те се предават от поколение на поколение. Интересът към него е истински и искрен, а не кампаниен и модерен. Тук пиететът към традициите е силен и винаги е било така. Всяка година на 6-ти септември, датата на избухването на Чипровското въстание, в „Гушовския манастир“ се събират чипровчани и правят голяма народна трапеза и курбан. Те спазват отдавна забравени на други места обичаи, които се правят на различните традиционни празници. Всеки разбира смисъла им, защото възрастните го поясняват на децата, защото тези обичаи са част от бита, а не привнесена екзотика и атракция. Изключително интересни са и типичните торлашки песни и специфичен диалект. В този край всички сме убедени, че диалектът е богатство на езика и трябва да бъде запазен. Един от начините е да се пише на торлашки диалект. Георги Костодинов и Корнелия Кръстева от Чипровци редят стихове на този колоритен местен говор, а макар че живее във Велико Търново, филологът Стоян Николов - Торлака от съседно селище, пише романи на торлашки, които са популярни. Мисля, че те допринасят и за популярността на нашия край, но най-важното е, че съхраняват диалекта, защото „Думите отлитат, написаното остава“.
Миналото ни дава самочувствие, но и ние сме длъжни да му дадем нещо - да съхраним достиженията му и да го покажем на света. Полагаме усилия, въпреки всички неблагоприятни фактори. Историческият музей показва ценни и интересни експонати, а подготвените уредници увлекателно разказват за нашето минало. Това е причина все повече туристи да посещават експозиционните зали с ценни реликви – църковна утвар и икони, образци на килимарското изкуство, старопечатни книги и духовно наследство на чипровските католически дейци от 17 век. Фестивалът на Чипровския килим се провежда през май през последните седем години и представя традицията в занаята и навлизането на съвременни мотиви в изработването му. Фолклорната програма съпътстваща научните конференции, изложбите с килими и работилниците по багрене и тъкане, правят събитието още по-емоционално и интересно.
Миналото е източник на национално самочувствие в Чипровци, но настоящето налага да бъдем прагматични. Самочувствието ни ще бъде още по-силно, ако за миналото ни разберат и го оценят останалите, ако тук привлечем туристи с богатото си наследство, ако хората се върнат, за да градят бъдещето си тук. Ако не успеем да възродим килимарството напълно, то поне имаме всички предпоставки за развитието на културен, планински, селски и еко туризъм. Миналото може да бъде източник не само на вдъхновение и самочувствие, но и на благосъстояние в настоящето. Далновидна политика, която да подкрепи подготвени и работливи хора, би могла да осъществи това. Защото самочувствието от миналото не е достатъчно, за да изградим смислено и щастливо настояще и добро бъдеще за нашите деца.
Материалът е изготвен от Лилия Ангелова, ученичка в ФСПГ „Васил Левски“, гр. Монтана, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин