„Защо си тръгваш? За да се върнеш. За да видиш мястото, от което идваш, с нови очи и допълнителен цвят. Хората там също те виждат различен. Да се върнеш там, откъдето си тръгнал, не е същото като никога да не си тръгвал.“
Тери Пратчет
Ядях солети „Хрус-Хрус“ както всеки път, когато пътувах до второто ми родно градче. Това беше ритуал при всяко пътуване към града.
Всяка година на Великден пътувахме към Панагюрище, за да видим семейството си от страна на майка ми. Да, тя е панагюрка и аз също съм наполовина. От бебе пътувам по този маршрут по повод за рожден ден или друг празник. Сега отивахме, защото баба ми празнуваше юбилей. Ще се съберем цялото семейство. И отново ще запечатаме в сърцата си тези малки съкровени моменти, оставащи за цял живот.
Този път вкуса на солетите беше по различен. Вече не бях толкова малка и не отивах просто на гости при баба и дядо. Една година не бях ходила да ги видя. Причината беше, че когато нашите отидоха миналата година аз бях на сбирка с приятели и реших да си остана в моето градче и да пропусна традиционно семейно пътуване.
Затова, докато хрусках солетите и слушах по радиото песента „Dusk till down“ си мислех, колко е хубаво да идеш във вторият си дом. Чувствах се невероятно, знаех, че отивам там, където винаги съм добре дошла за колкото време си поискам. Да, не беше моя роден град, но някак си при влизане, когато погледна табелата с надпис „Панагюрище“ се чувствах като у дома си.
Беше рано сутринта, аз и сестрите ми тръгнахме да влизаме на първия етаж при бабка и деди. Те както винаги бяха заедно, баба слагаше масата за закуска, но в същото време готвеше и обяда. Дядо седеше на леглото и гледаше телевизия. Всеки път от 18 години насам ги заварвах така.
След дълги разговори на закуска с цялото семейство, аз и сестра ми решихме да излезем сами и да идем до центъра на града. Вървяхме поне петнадесет минути, през цялото време се чудехме да не сме сбъркали пътя, защото не бяхме идвали с нея от една година. Бяхме сигурни, че сме по правилният път, точно така и беше. Стигнахме центъра. От далече видяхме паметникът „Боримечката“. Това бе уникалната и любима гледка. Многото стъпала, които трябваше да изкачим ни най-малко не ни изплашиха. Изкачвали сме ги безброй много пъти, но решихме отново да го направим. Всеки път се изморявах. Не спрях да охкам, но най-накрая стигнахме до Националният мемориален комплекс „Априлци“.
Това, което трябва да се знае за това историческо богатство е, че мемориалът е построен е по случай честването на 100-годишнината от Априлското въстание. Точно на това място, всяка година се честват годишнини от Априлското въстание, защото Панагюрище е столицата на четвъртия революционен окръг. Мемориалът е изграден на историческия хълм Маньово бърдо. От мама знам, че жителите на Панагюрище наричат целият мемориал „Боримечката“ по името на едноименния герой на Иван Вазов, защото паметникът е централната фигура.
Наблюдавахме отвисоко със сестра ми. Виждаше се почти целият град. Бяхме заобиколени от шарени багри, защото бе есен. Всичко бе пожълтяло или оранжево, а в същото време имаше и зеленина. Докато гледах гледката отново си потвърждавах, колко е красива и богата нашата родина. Природните чудеса, природните богатства, историята те са свещено наследство. Когато посетя Панагюрище усещам и виждам всички тези чудеса.
След като направихме безброй снимки отвисоко, аз и сестра ми посетихме къща-музей „Райна Княгиня“. Няма някой, който да не е чувал за нея, няма някой, който да не е слушал песента. В градът има много музей. Преди време дори съм ходила и на изложбата на Панагюрското златно съкровище. Като се сетя на какво изящество се нагледаха очите ми, о, искам отново да го зърна.
Много мога да разказвам за този град, защото той е прекрасен. И, когато някой се чуди дали да посети град в родината ни или друга държава, нека да е първото и градът да бъде Панагюрище.
Дните минаха и трябваше да се прибираме. Ръкомахах на милото си семейство от задната седалка на колата и тогава осъзнавах, че си тръгвам. Тръгвах си, но още при тръгването мечтаех за следващия път, когато пак ще дойда!
 Бъдещето все още няма история, която... |
Материалът е изготвен от Натали Ангелова, ученичка в СУ „Иван Вазов“, гр. Вършец, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин