За филмите и тунелите

Много обичам да гледам филми - ей така, за удоволствие. Пък и ако науча нещо от тях - още по-добре. Когато гледам класики обаче, принципът вече е коренно различен. Не защото съм сноб на тема кино (може и да съм), а защото когато си пуснеш някой стар, стар филм, отвътре започва да те човърка нещо - едно такова неописуемо чувство на тръпнене в очакване, на напрежение - като да си задържиш дъха, докато минаваш през тунел. Не знам дали и при вас е така, но мен със сигурност това чувство не забравя да ме навести всеки път, когато си пусна някоя класика.

Сега, като се замисля, всъщност е много иронично - очакваш неочакваното да се случи, въпреки че си гледал филма десетки пъти и знаеш репликите наизуст. И все пак винаги тайничко се надяваш да видиш нещо ново - някой тайно разменен между актьорите поглед, някаква подробност, която преди не си забелязвал, някой кадър, на който преди си мигнал и всякакви такива абсурдни детайли.

Предполагам не всеки ще разбере какво имам предвид, защото филмите са страшно субективно нещо - аз може да харесвам трилъри, вие - комедии. Няма нищо нередно в това. За всекиго обаче има нещо, което да му носи онова чувство, което на мен ми носят класиките. Нещо, подобно на капсула на времето, което преодолява капаните на вечността и остава все толкова актуално дори и след години, може би и векове. Нещо така силно свързано с миналото, че те кара да ти се прииска да си бил роден в друга епоха. Нещо, от което можеш да се научиш, да си вземеш поука, да разшириш кръгозора си. Нещо, което си струва да помниш.

Неслучайно казваме, че „ретрото се завръща“. Всекидневно ставаме свидетели на това, как модни тенденции, произведения на изкуството и литературни творби от миналото вдъхновяват днешната култура. Ако върнем лентата назад с около седем века, ще попаднем в Ренесанса, където е налице същият този феномен. След продължителния период на Средновековието и тъмните векове, за ренесансовия човек погледът назад към идеите и творчеството от Античността един вид представлява глътка свеж въздух. Налице е точно онова възхищение към старите времена, което става предпоставка за новия прочит на стари идеали.

Всъщност, ако обърнем внимание на цялата човешката история още от зората на времето, ще стигнем до извода, че всичко това не е необичайно. Че всичко, което се случва и всичко, което предстои да се случи , до голяма степен зависи от това, което вече се е случило. Независимо дали целта е да се избегне повтарянето на вече допуснати грешки, да се вземе пример или пък да послужи за вдъхновение или мотивация, неразривната ни връзка с миналото е неизбежна. Тя може би се корени и във факта, че, както и да го погледнем, е много по-лесно да поставяме миналото на пиедестал, отколкото бъдещето. Защото миналото е романтично. То е юлски полъх, ухаещ на Верона, зелена светлина на някой далечен фар, носеща надежда, две хубави очи...

А бъдещето? То е бяло, мистериозно, забулено, дори и страшно. Често предпочитаме да не мислим за него. „Какво да вечерям?“, „Какво да облека?“, „Какво да следвам в университета?“, „Коя банка да избера?“ - оставяме отговорите на тези въпроси да ни застигнат сами с времето. Защо ли? Защото ни е страх от това да не знаем. Само с мисълта за това, че всеки следващ грешен избор може да се окаже пагубен, настръхвам, а по челото ми избиват капки ледена пот. А всички възможности, всички новости изглеждат чужди и мрачни, сякаш са готови да ми забият нож в гърба точно когато най-малко очаквам. С други думи „няма нищо по-болезнено за човека от рязката и внезапна промяна“(Мери Шели).

Вече установихме, че в съвременния свят не е непозната практиката да поглеждаме назад и да бленуваме по отминали времена. Всички ние изпитваме нещо като преклонение пред миналото, извиращо не от другаде, а от душата. И въпреки всичко има моменти, в които отричаме и загърбваме онова, което обуславя нашето „преди“. Прогресивното ни общество с прогресивните си умове и прогресивните приоритети сякаш се опитва да избяга от застигащото го минало, докато накрая не се оказва в задънена улица, в лабиринта, наречен живот. А зад всеки ъгъл дебнат свирепите очи на историята. И онзи момент на осъзнаване, че сблъсъка с миналото е неминуем ни поразява и потвърждава опасенията ни, че хората са просто едно нищо без своите корени.

Нима днес щеше да ни има, ако ги нямаше Левски, Ботев, Раковски, Караджата? Нима щяхме днес да имаме и писменост, и църква, и държава, ако не бяха всички онези, знайни и незнайни, които са част историята ни. Ние дължим всичко това на тях и дори и понякога да го забравяме, дори и понякога да се изгубваме по криволикия житейски път, те си остават там. Напомнят ни кои сме, откъде идваме и ни дават сили да намерим отново правилната посока.

Ето затова винаги се връщаме към миналото- защото то си е наше. Защото вечно ще го има, това е гарантирано. Защото колкото и силно да бягаме, дори и да дадем всичко от себе си да избягаме от самите нас, краят на тунела ще е все толкова далече. Оказваме се в порочен кръг. Накрая, когато спрем уморени и задъхани, и погледнем назад вече не толкова уплашени, ще осъзнаем, че през целия си живот, ние сме таили дъх в очакване на нещо, което винаги сме носили в себе си- нашата история, нашият happy end.

А защо аз се връщам към миналото? Ако трябва да бъда честна, голяма заслуга имат и филмите. В интерес на истината вече виждам финалните надписи.

Fin.

Материалът е изготвен от Снежана Дончева, ученичка в ЕГ „Акад. Людмил Стоянов“, гр. Благоевград, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“