Не загубихме правото да посетим черква на Възкресение Христово, Бог просто отвори по една черква във всеки дом!

Възкресение Христово е един от най-светлите християнски  празници. Свързваме го най-често с религиозните църковни служби, празничните семейни ястия, чупенето на великденски яйца и светлата емоция, която изпитваме, когато почитаме тези традиции.

Но с времето този тъй свят празник на възкресението и обновата, губи своята съдържателност във водовъртежа на безпаметната традиция, комерсиализирайки се по незабелязващ се начин, тъй като не се замисляме толкова в посланието, носещо този ден.

Смисълът на Великден е да възкръснат душите ни и да бъдем красиви, а красотата ни се крие в това да бъдем добри към Бог, към себе си, към околните и да живеем в Рая, тук на Земята.

Исус възкръсва в нашите сърца, затова трябва да използваме пълноценно времето си, за да отдадем нужната почит на жертвата, която Той е направил за нас, без значение къде се намираме.

Заради кризисната ситуация, в която сме попаднали, противоепидемичните мерки, прилагащи се в борбата срещу вируса се затягат, за да може по-лесно да се предотврати заразата и разпространението й. За първи път на Великден църквите и катедралите ще останат празни. Божиите слова ще достигнат до хората чрез онлайн излъчванията и телевизиите. 

За всяко общество и народ от жизнена необходимост е да направи универсалните устои, принципите на доброта и възкресението, като част от вътрешния си живот - „А ти, що си в мене, боже - в мен в сърцето и в душата“, Ботев.

Кризата е тук, страхът е тук и ето, че Божият храм се превръща в спасителна лодка, но спасителна лодка, с множество дупки. Тези дупки се състоят в това, че противоепидемичните мерки ни заставят да останем у дома, със себе си и с една невидима угаснала свещ, защото всички ние се нуждаем първо от нравствено пречистване.

Свещите отдавна заместиха онзи всечовешки пламък, глад за надежда, по-добро бъдеще и вътрешно обновление. Паленето на свещ от символ на надеждата и възкресението се превръща в колективно, механично действие, без връзка със сърцето и ума. 

Великден е имал традиционен, социален характер, който по време на криза отпада и се превръща в религиозен и има значение само желанието на вярващия човек да почете подобаващо празника от дома си, защото е нужно да правим разлика между показност и духовна светлина.

Какво би ни попречило по обяд на Възкресение Христово всички да излезем на терасите или прозорците си със запалена свещ в ръка, църквите да бият своите камбани и да покажем съ-причастие, като от разстояние слушаме литургия заедно?

Пандемията е предизвикателство не само за здравето и икономиката, но и за принципите ни - етика, вяра, образование и любопитство, жаждата за развитие и откривателство.

Ето, че онази вътрешна свещ на образованието, която свещ е любознателността и жаждата за развитие се забелязва, че е угаснала.

Семейството, тази толкова важна социална единица и конструкт, също е изправено пред предизвикателство. Защото и тук, подобно с изгубената вяра в доброто, детската чиста любознателност, семейното огнище също е оставено с една механизация.

Оказва се, че семейството не е само кръвна връзка и общ хляб на трапезата, а много повече. Родителите тепърва опознават собствените си деца, прекарвайки повече време с тях и обратното, преоткриват се по нов начин.

Възможността, която имат децата в училище, в което учителите вдъхват авторитет и имат власт над тях, ги задължава да научат материала, който им се дава, докато по време на пандемията, те сами трябва да се справят с него, като покажат инициативност и отговорност, защото това е в полза на тяхното развитие.

Същото е и в ситуацията, в която се намираме в момента. Единствено от нас зависи, дали ще успеем да балансираме между желание и потребност. Дали ще запазим здравето си и това на възрастните си родители и в същото време да се зарадваме на Божието възкресение от домовете си.

Може би трудните времена не са чак толкова депресиращи и неприятни, ако ние сами не създадем собственото си щастие, като обърнем повече внимание на близките си, започнем да тренираме и да обогатяваме знанията си, избягаме от сивото, забързано ежедневие, с което сме свикнали и сме положително настроени към възможностите, които получаваме, защото до скоро нямахме толкова време да се радваме на малките неща в живота. А сега разбираме колко са големи всъщност - уют, подкрепа, дом, семейство, топлота, сплотеност, усмивки, доброта, единство и вяра.

Природата също се възражда, защото сега и даваме така нужната почивка, по-чистия въздух, който до вчера замърсявахме, водните басейни, в които си хвърляхме боклука, работещите предприятия и фабрики, замърсятващи околната среда, и да отворим очите си как всичко около нас започва да се пречиства, заедно с нашите сърца.

Вместо постоянно да се оплакваме от това, което ни липсва, да ценим всеки миг, прекаран със семейството, защото не всеки е щастливец да има това, което ние приемаме за даденост и трябва да престанем да живеем в постоянен страх, а да сме благодарни за това, което имаме. А нима вярата не иска точно това от нас? Това, да сме добри и да помагаме един на друг, без да очакваме нещо в замяна. Това, сърцата ни да са топли и да не мислим за утрешния ден, да живеем тук и сега и да благодарим на Господ, че ни даде не само живота си, но и цялата любов, от която имаме нужда и само хората с чисти души и ангелски сърца, ще могат да се осланят на Него и да живеят в мир със самите себе си. 

Ето че днес кризисната ситуация ни заставя да повярваме на думите от свещенното писание, където Бог предупреждава Каин за стремящия се към него грях с призива: „Тимшал“ - ти можеш!

Запалете свещите - у дома!

Ще успеем ли ние, младите, да създадем поводи за гордост...