Ставам сутрин, приготвям се за училище и тръгвам. Навън слънцето изгрява и със своите светли и чисти лъчи озарява всичко и го превръща сякаш в злато. Гората отсреща се пробужда от своя сън, а полянките пред нея, окъпани от светлина, ме подканят да се отклоня от пътя си, да отида при тях и да навляза в сенчестата гора, търсейки някакво приключение. Пейзажът е като от приказка и в този миг си помислих: „Дали наистина да отида там. Дали съм способен да не ида на училище и да се насладя на този момент“. Разбира се, чувството за отговорност надделя в мен, но този момент остана в съзнанието ми.
Може би това, което ме накара да почувствам удовлетворение, че имам шанса да се насладя на такава неземна картина, е и фактът, че въздухът на Годеч е пропит с история. История почти забравена, но още жива. История, която ме кара да потръпвам щом се сетя за нея. През годините българите са се докосвали до много народи и са взаимствали от тяхната култура, правейки нашата различна единствена и неповторима, превръщайки се в един красив и темпераментен народ. И годечкеят край не е на последно място.
Годеч е преминал през различните епохи на човешкото развитие и най-ранното доказателство за това са останките от стар римски храм, строен преди почти две хилядолетия, намиращ се близо до храма „Св. Николай Летни“ в града. Фактът, че домът ми се намира на само няколко стотин метра от него, а и въобще, че го има, разбужда моето въображение и ме кара да осъзнавам, че по земята, върху която стъпвам, са били римски войни и работници, да си представям как са строили храма и да съм горд, че моят град е част от историята на великата Римска империя.
Според мен, те са избрали тази местност, защото е благоприятна за живот. Вечнозелените борови гори, вековните дъбове, река Нишава... няма как да не привлекат някого. Това се потвърждава и от легенда, която гласи, че името „Годеч“ е дадено на града именно заради това – годно място за живот.
Общината е известна и с множеството си манастири, запазили част от историята и крепили духа на хората през трудните години. В информацията за повечето от тях се открива, че са строени през Средновековието, периода на Второто българско царство и началото на османското владичество, което показва, че обществената дейност продължава да „кипи“. В храма „Св. Николай Чудотворец“, в село Туден, дори е запазен надпис, който гласи: „Да се знае, когато е напред правена тая църква, кога турците обладаха Болгария в лето господне 1400 г.“, в който откриваме, че е имало образовани и развиващи се хора в района.
Традициите, които също са част от историята и нашата същност, продължават до съществуват след тези години. Макар и интерпретацията им, която според мен е неизбежна, защото обществото се променя, те продължават да събират хората и да ги забавляват. Бих казал, че всеки празник отпразнуван на площада, като Видовден или Трети март, всяко събиране на масата по случай Великден или Нова година, могат да се нарекат традиции, защото имат същата функция като тези от миналото – да обединяват хората и да ги откъснат от изпълненото с работа ежедневие.
Всичко това е част от нашата история, нашата идентичност. За мен Годеч е мястото, където с малко повече въображение, всеки порив на вятъра, всяка красива картина, която съзерцаваш, ти разказват малко късче от тази история.
Материалът е изготвен от Габриел Георгиев, ученик в 9 клас на СУ "Проф. д-р Асен Златаров", град Годеч, за ученическия проект на EspressoNews - "Работилница за репортери 2018 - Родова памет"
„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria, УНСС.