Теодора Александрова, ученичка в 12 клас, в ПЕГ "Йоан Екзарх" град Враца, споделя своите емоции и възторзи от участието си в Националния туристически поход "По пътй на Ботевата чета". Пътеписът ѝ е хубав финален щрих на изпълнената с патриотични изживявания седмица, в която отбелязахме Националния празник на България. "Работилница за репортери 2018 - Родова памет"
„За България – свобода или смърт!“ – все още усещам кънтенето на тези скандирания. Все още планините ехтят, земята се разтърсва, а по нея гордо крачат млади български патриоти, притежаващи лъвски сърца. Да, това са спомени от Националния туристически поход „По пътя на Ботевата чета“ , Козлодуй-Околчица. Спомени, които не се изтриват във времето, а остават вечни.
Моето приключение започна на 17-годишна възраст, когато се записах за участие в похода. Подготовката беше усилена – присъствах на обучение за сгъване и разгъване на палатка, ходене под строй в една крачка, имах песнопойка, от която учех революционни песни. След като бяхме достатъчно подготвени, на 27 май в строй по трима, като отпред стои знаменосец с двете му асистентки, тръгнахме, за да извървим 120-километровия „Ботев път“, който започва от Козлодуйски бряг и завършва на връх Околчица.
Усещането да нямаш нужда от телефон, да се смееш от сърце, да нямаш глас на вечерта заради скандирания, песни и викове, повярвайте ми, това преживяване е незабравимо. Първият преход беше изкючително тежък, тялото ми не бе свикнало на такова физическо натоварване, парещото слънце бе непоносимо, бях с неподходящи обувки. На няколко пъти имах чувството, че няма да издържа, че пътят няма край. Близо 10-чаосвият преход не е шега работа. Никак даже. Присъстваха хора, които искаха да се откажат, все повтаряха, че не могат повече. Може би някъде дълбоко аз също си го мислех – мъчеше ме жегата, която с всяка минута изцеждаше силите ми. Но аз затова ли съм тук? Да се откажа? Нима Ботев не е срещал трудности? Нима той не е усещал умора или изгарящата топлина? Оставям на вас да отговорите на тези въпроси.
След първите два прехода, които общо се състояха от близо 70 километра, имах невероятни рани по ходилата, мускулите на краката ми бяха изпънати като струни и имах чувството, че всеки момент ще се скъсат. Но заех мястото си в строя, запях с цяло гърло и продължих напред.
В средата на историческата Ботева седмица не исках да се прибирам изобщо вкъщи. Начинът ми на живот се промени само за няколко дни, сякаш бях попаднала в друг свят, в който просто върях десетки километри на ден, пеех български песни, а след тоа стоях в бивака и се наслаждавах на звънливия смях на останалите походници. Вече спях в палатка, а не на легло, бях забравила за грим, фризьор или някакви модни одежди. Всичко беше толкова истинско, неподправено, красиво. Знаех, че прибера ли се в града, ще виждам само маски, карнавални сцени, битовизми и задължения, които поглъщат хората. А тук... тук някак си усещах истинския живот.
На 1 юни беше последният ден. Това определено беше най-мъчителният преход, който често беше сравняван от по-стари походници с ад. Той се състоеше от множество стръмни баири, заради които оставахме без дъх, а горещината съсипваше всички. Ръцете ми отичаха, не можех да сваля пръстена, който носех, краката ми горяха от болка, лицето ми беше червено заради слънчево изгаряне. Всички възможни емоции на този свят премнаха през мен точно в този ден. През целия поход целта ми беше да стигна до връх Околчица. Неистово исках да измина тези 120 километра и най-накрая това се случи – походът приключи. Чувствах страхотно облекчение, че най-накрая мъките ми свършиха, че тялото ми ще вземе една дълга почивка. Но онова чувство, което беше много по-силно и зареждащо, беше патриотичното чувство. Завладя ме прилив на гордост и възхвала. Бях щастлива, че аз съм част от тези, които увековечават саможертвата на един от националните борци за свобода - Христо Ботев.
Пътят на Ботевата чета не е просто историческо събитие. Това събитие носи в себе си величие, слава, мощ. Нека се гордеем с нашите герои в националноосвободителните борби, нека носим в себе си патриотизма постоянно, не само на 3 март, не само през Ботевите дни. Нека възхваляваме все почесто миналото и традициите си. Нека бъдем българи!
Теодора Александрова, ученичка в 12 клас в ПЕГ "Йоан Екзарх" град Враца, участник в "Работилница за репортери 2018 - Родова памет"
„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria.