Доброто е същността на човешката природа. Същност, която всеки, стига да търси достатъчно силно, притежава в себе си. Пречупено през призмите на различните съдби се превръща в абстрактно понятие, което се интерпретира по хиляди начини. То е откровеност, чрез която разголваме душите си, показваме това, което истински ни терзае, това което представляваме изцяло. Доброто е предизвикателство, чиято цел е да ни покаже пътя към нас самите, към желанията и копнежите, които се страхуваме да изкажем на глас. Изпитание, което като огледало отразява реалността, изпъстрена с всевъзможни нюанси, без които животът ще е черно-бял.
Доброто е изградено върху противоречия. Несигурността в неговото съществуване е инстинкт, срещу невидимото, нематериалното. Защото човека, в по-голямата си част е практичен, обича да вярва в това, което може да изпита с поглед, да усети с ръцете си, да чуе с ушите си. Неслучайно Бог е отъждествяван с доброто. Двата образа са противоречиви именно, защото тяхното съществуване е обект на съмнение. Както е казал Антъни Хопкинс „Докато се съмняваме, ние се опитваме да станем по-добри“. Доброто е категорично съмнение, защото непрекъснато ни кара да се съмняваме в смисъла му, в това дали наистина трябва да бъде опорна точка или е само илюзия създадена от хората, за да ни постави в определени граници. Човешкото съзнание е безгранично, то е способно да лети толкова високо, дори е възможно да ни отклони до такава степен от реалното и земното, забравяйки истините за света ни, за нуждата от връзка с другите, връзка с нас самите. Тогава се отзовава доброто, което колкото и често да бъде определяно като обща характеристика е далеч повече. То е индивидуално, лично, дори съкровено. Може да се сравни с дете, защото както децата в есенцията си носи любов, която същевременно е показвана и изказвана по всевъзможни начини. От една страна доброто е обобщаващ фактор, а от друга интимност, която притежава множество лица.
Симбиозата между общото и личното добро присъства в толкова много измерения, че би било невъзможно да се покажат всички негови страни. Те невинаги са явни, често са дълбоко скрити в литературата, музиката и противно на очакванията, в най-обикновеното ни ежедневие, в което на пръв поглед не се случва нищо различно, впечатляващо и струващо да се запомни. Денят, сам по себе си е изграден върху доброто. Неговата светлина носи със себе си надежда, упование и смисъл. Все качества, принадлежащи на доброто. Неговите нюанси оцветяват белите страници от нашия живот, точно като художник върху платно. Аналогично на изкуството, доброто е път към екзистенциалния свят на човека. Свят, който не може да бъде описан с една дума. Той е най-скритата ни страна, тази, която ревностно пазим от опустошаващи бури, защото в най-голям смисъл ни определя. Доброто свири по струните на душата и кара сърцето да пее, тече във вените и дава живот на този, който се докосне до него. Доброто трябва да бъде близко до нас, да улавя честотата на пулса ни и като песен да се слива с мелодията на живота ни. Когато животът и доброто се слеят в едно, настъпва пълна хармоничност между вътрешния и външния свят, настъпва любов.
Освен любов, доброто може да бъде и болка. Често, добрите хора остават неразбрани, някъде там, в сянката на полагащото ни се, което животът е длъжен да ни осигури, като стартов пакет, с който да управляваме дните си. Доброто създава сигурност, но не онази, за която треперим да не изгубим, а обикновената, рутинна сигурност. Природно заложено е да приемаме за даденост нещата, които притежаваме. Синтия Озик е казала „Често приемаме за даденост това, което най-много заслужава нашата благодарност“. И тогава човек се заплита в безброй въпроси, за действията си, за смисъла в тези действия и в централизираната догма "Бъдете добри!". Защото какъв ще е смисълът да бъдем добри, ако действията ни остават невидими за околните? Отговорът на този въпрос се крие в обичта ни към самите нас, защото когато се обичаме ние създаваме добро, както към другите, така и към себе си. Придобиваме способността да усещаме кога е нужно да изразим добротата си и кога трябва да отстъпим крачка встрани и да се съхраним. В отклик идва благодарността, която е потвърждение, че сме поели в правилната посока. Посоката на доброто, което не е просто лозунг или принцип, който сляпо следваме, за да бъдем част от обществото, а истина, която чувстваме с цялото си същество. Когато нещата, в които вярваме се превърнат в част от нас се докосваме истински до извора на тяхната същина. Те придобиват смисъла, който не сме откривали преди, защото не сме разбирали на пръв поглед красотата им. „Истински се вижда само със сърцето, същественото е невидимо за очите“ казва лисицата на Малкият принц. Истина, която всички трябва повече да си припомняме. Гледайки и търсейки не с очите, а със сърцето, ще открием, че всъщност доброто е навсякъде около нас и че то може да остане невидимо единствено за онези, които търсят с очите, а не с душата.
А кое всъщност ни позволява да различаваме доброто? Кое го прави толкова отличително? Доброто е характеристика, която не може да съществува без своя антоним, злото. Ако доброто е ярка светлина, злото е непрогледна тъмнина. То е събирателен образ на всички отрицателни характеристики, неморалното и антихуманното. Доброто и злото винаги са представяни като водещи война помежду си, защото ценностите, които ги определят са напълно противоположни. Но какво ще представлява доброто, ако злото липсва? Същността му ще избледнее и постепенно ще изчезне, защото те живеят в симбиоза, което в пряк смисъл означава, че са зависими едно от друго. Като денят и нощта, красивото и грозното. Изчезването на едното, води до изчезването и на другото, защото контрастните им определения са дълбоко свързани. Качествата им често се сливат и оформят обща представа за света. Доброто и злото могат да бъдат сравнени с неврони, които непрекъснато си обменят импулси и по този начин се свързват, но изчезне ли един от тях, връзката им угасва. Импулс в буквален превод е тласък, движеща сила. Точно този тласък е причина за тяхното взаимно обвързване, без което съществуването им би било невъзможно. Следователно, злото може да се представи не само като отрицателна характеристика, а като сила, която поддържа живота на доброто.
Ако доброто трябва да се обобщи с една дума, тя ще бъде магия. Необяснимо, въздействащо и носещо любов. Подобно на нея, то идва в най-неочаквания момент и променя, на пръв поглед, неизменимото. Светът не може да съществува без магията на доброто, без неговите малки и големи фокуси, които насищат живота с ярки цветове и придават истински смисъл на всекидневието. Частици от доброто винаги ще останат в сянката на неразбраното, защото каква магия би било, ако се разкрият всичките му тайни?
Материалът е изготвен от Анна-Мария Софиянска, ученичка в ППМГ „Акад. Иван Ценов“, гр. Враца, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
