В знойния юлски ден автобус номер 63 бе препълнен с пътници, които напук на лятната горещина бяха жертвали удобството на охладения си от климатик дом и се бяха изправили лице в лице с градската жега, но без страх, защото всички те имаха обща цел, а именно да открият прохлада не между четирите стени, а в полите на Витоша. Сред тези ентусиасти бе и моята компания с общо четирима човека, всеки от които усетил нуждата от пряк досег с природата. Затова и в онзи ден нашата обща цел, която ни свързваше и с непознатите в автобуса, нарамили големи раници, бе достигането до необятните гори на планината, обгръщаща Столицата и обитателите й.
Всички слязохме на последната спирка заедно и оттам всеки пое по пътеката, която най-силно го теглеше с притегателната си сила. Всяко разклонение зовеше със своя мистериозен глас, в опит да привлече улисаните посетители на обширните витошки гори. Едни поеха към „Златните мостове”, други към слънчевите поляни, където щяха да опънат одеялата си за пикник и да се насладят на проточените като в сън летни мигове. Ние нямахме конкретен план, но дружно се съгласихме да тръгнем към хижа „Септември”, където да спрем за по чаша кафе и закуска, понеже бяхме станали рано, уж за да избегнем голямата горещина, но уви спирката, на която чакахме автобус номер 63 бе вече щедро огряна от слънчевите лъчи.
С пристигането си веднага бяхме посрещнати от величествения елен, изобразен на фасадата на хижата. На някои от външните маси се виждаха хора, сериозните изражения на които бяха насочени към екраните на модерни лаптопи. Те изглеждаха толкова концентрирани в работата си, че едва ли долавяха радостната песен на птиците или тихото ромолене на близката рекичка. Наблюдавайки тази картина, осъзнах иронията в цялата ситуация: да си заобиколен от зеленина и спокойствие и да не можеш да се отделиш дори за кратко от ежедневните си задължения на съвременен човек, за да оцениш подобаващо този живописен пейзаж.
На друга маса възрастни мъже разпалено играеха карти, като звучният смях на единия от тях се открояваше с искреността и заразителността си.
Скоро след като открихме слънчева маса, на която да се настаним, при нас дойде смръщена сервитьорка на средна възраст, изтощена на вид и отегчено попита какво ще поръчаме. Освен кафета и освежаващи лимонади, избрахме и порция домашни мекички със сирене и конфитюр. Улисани в приказки, почти не усетихме значителното забавяне на поръчката.
- Извинете, имате ли представа кога ще е готова поръчката ни? - престраших се да попитам намръщената сервитьорка, веднага щом я забелязах да обслужва масата точно зад нашата.
- Както сами виждате - троснато отговори тя, като ясно натърти на “както сами виждате” - днес е много натоварено и ще трябва да почакате.
- А може и да сте малко по-учтива - промълвих смутено към отдалечаващата се фигура на свой ред.
- Не й се сърдете - дочух внезапно познат мъжки глас, плътен и весел, някъде зад гърба си. Когато се обърнах, зърнах същия този усмихнат и гръмогласен възрастен мъж, който беше привлякъл вниманието ни още преди да се настаним. - защо не дойдете вие, младите, да поиграете със старите кучета и да видим кой кого, така и така ще си почакате… - шеговито подхвърли старецът, посочвайки тестето карти в ръцете си.
- На какво играете - попита един от приятелите ми, който се славеше като най-добрия картоиграч в компанията.
- Сантасе, белот, каквото кажете - предизвикателно отговори възрастният.
Едно дружно споглеждане по-късно вече се бяхме настанили на дългата масата на четиримата възрастни мъже и нарушавайки създалата се по време на картораздаването тишина, старецът, който ни бе отправил покана да се присъединим към играта заяви:
- Гарантирам ви, че цялото чакане си заслужава, така ще ви е вкусно, че ще си оближете пръстите. Аз съм Божидар впрочем.
- Познавате ли персонала - попита моята приятелка.
- Лично не ги познавам, но с работата им съм запознат, не е ли това най-важното за един клиент? А на сервитьорката въобще не се обиждайте, веднага мога да кажа, че животът я е сблъскал с много изпитания. Човек не винаги успява умело да прикрие с маска личните си драми и всичко се чете ясно по лицето. - небрежно завърши човекът, като вече всички необходими карти бяха раздадени.
- Звучите ми като познавач на хората - отвърнах аз с подобен на неговия шеговит тон.
- Животът ме е срещнал през годините с толкова хора, че ми е станало навик да ги разчитам. Знаеш ли, моето момиче, аз едно време исках да стана актьор и да скачам от роля в роля, от една житейска история в друга - този път вече замислено и с носталгична усмивка заговори старецът.
- И щеше да бъдеш легенда - включи се един от приятелите му.
- Той и сега си е жива легенда, обаче не го знае цяла България, а само ние - остроумно отбеляза друг от възрастната компания.
- Ех, какво да се прави, семейния занаят трябваше да придобия, собствено семейство да храня. Затова пък станах събирач на истории и спечелих хорското доверие. Кой да знае, че работата на ключар би носила такова удовлетворение. Години наред съм работил в наследената от татко работилница, ходил съм и по обекти, книга мога да напиша - сборник с комични и трагични случки - и млади, и стари се засмяхме на амбициозната идея.
- И актьор, и занаятчия, и спортист - всичко може нашето златно момче - гордо отвърна един от наборите на възрастния разказвач.
- Спортист ли - учудено възкликна моят приятел.
- Иска ли питане, футболист от спортна организация “Септември”. Догава не друг, а аз и още няколко доброволци от клуба построихме със собствените си ръце същата тази хижа - при което той гордо погледна към хижата.
- Наистина ли вие сте положили основите? - попитах запленена от тази така лична и съкровена история.
- От 1953 до 1955 г. неуморен труд. Ей това парче горска земя ми беше сцената, а работата на строител - главната роля. Сега децата и внуците все се опитват да ме убедят да се преместя при тях в града, но можеш ли да отделиш твореца от извора му на вдъхновение? По-вдъхновен не съм се чувствал никъде другаде, освен тук, на Витоша. Тук и хората ми се струват по-красиви: радостта им по-искрена, а тъгата им по-истинска и дълбока. Природата ми помага да ги разбирам по-добре и да се вглеждам по-прецизно в душите им. Откакто се помня винаги съм откривал на хората душата си и съм влагал сърцето си във всичко, което правя. Затова, моето дете, то е вече слабо и изтощено, но от мен да знаеш: това е най-блаженото и смислено изтощение на тоя свят.
Играта на белот спечелиха представителите на старото поколение, а ние, младите, след като споделихме най-накрая появилата се порция апетитни мекички с новите си познайници и оставихме бакшиш на сервитьорката, тръгнахме да се разхождаме из каменните реки, обграждащи самата хижа.
След това се запътихме към „Златните мостове”, където добих нови впечатления от неподправената и пленителна красота на витошката природата и веднага се опитах да ги обвържа със скоро породилите се в съзнанието ми теми за размисъл, благодарение на случайната история на един случайно срещнат в планината сърцат човек.
Материалът е изготвен от Йоана Кънчева, ученичка в 73 СУ с преподаване на чужди езици „Владислав Граматик“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“
Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“
Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община
Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
