По книжарниците вече можете да намерите едно от най-горещите заглавия на годината – „365 дни” от полската авторка Бланка Липинска, което даде основата за хитовата адаптация на Netflix, превърнала се в най-гледания филм на лятото. Напрегнат търг за правата за романа беше обявен в редица държави, а българският превод е първото чуждестранно издание на сензацията.
Младият Масимо Торичели, син на бос от сицилианската мафия, е тежко прострелян. Докато лежи, убеден, че ще умре, съзнанието му е изпълнено от един-единствен образ – на красива непозната, последната му връзка със слънцето. Лицето ѝ е последното, което вижда във фантазията си, преди да изгуби съзнание.
Лаура Биел е прекарала години да гради успешна кариера и има удовлетворяващ живот – с изключение на щастие във връзката си. Приятелят ѝ системно я пренебрегва, а по време на празненството за 29-ия ѝ рожден ден, я оставя съвсем сама. За да си прочисти главата, Лаура отива да разходка. Обаче не очаква какво ще намери в края ѝ. Тя е обградена от непознати мъже и отвлечена, а когато се свестява, разбира, че се намира в луксозно имение, пазено денонощно като замък.
Първата ѝ среща с Масимо е изпълнена с неприязън. Непознатият наследник на сицилианска фамилия от мафията твърди, че се е влюбил в нея в мечтите си, дълго преди да разбере, че тя съществува наистина. Казва, че е прекарал последните пет години в това да я издирва навсякъде по света. И че няма да се откаже, преди да получи възможността да я притежава.
Условията му са ясни – Лаура ще прекара 365 дни в неговото имение. И макар че няма да ѝ липсва нищо, ще бъде лишена от всякаква възможност за контакт с външния свят. 365 дни, в които да се влюби безутешно в него. Ако когато годината изтече, тя не е готова да му подари сърцето си, Масимо ще ѝ върне свободата.
Изборът е неин. Правилата са негови. Но има ли ясна граница между омразата и страстта?
„365 дни” от Бланка Липинска се превръща в световна сензация, когато стрийминг платформата Netflix откупува правата за филмова адаптация. Филмът – с участието на полската актриса Анна Мария Секлуцка и италианския красавец Микеле Мороне – светкавично печели сърцата на няколко поколения зрители, превръщайки романа в едно от най-търсените заглавия на годината. Еротичната литература се сдобива с ново любимо име, а „365 дни” е първа част от трилогия, която предстои да се развие и на екран.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Из „365 дни”
Бланка Липинска
8 часа по-рано
Звукът на будилника буквално проникна в мозъка ми.
– Ставай, скъпа, вече е девет часа. Трябва да сме на летището след час, за да започнем нашата сицилианска ваканция следобед. Приготви се! – Мартин стоеше на вратата на спалнята, широко усмихнат.
Неохотно отворих очи. „Посред нощ е, що за варварска идея да се лети в този час“, помислих си. Откакто напуснах работа преди няколко седмици, не знаех кога е ден и кога – нощ. Лягах си твърде късно, будех се твърде късно и най-лошото беше, че не трябваше да правя нищо, а можех да правя всичко. Прекалено дълго бях заседнала в блатото на хотелиерството и когато най-накрая получих заветната длъжност на директор по продажбите, зарязах всичко, защото бях изгубила желанието си за работа. Никога не бях очаквала, че на двайсет и девет мога да кажа, че съм прегоряла, но беше точно така.
Работата в хотел ми даваше удовлетворение и задоволство и позволяваше на буйното ми его да расте. Винаги когато уреждах големи договори, изпитвах радостна тръпка, а когато преговарях с по-възрастни и по-умели в изкуството на манипулацията хора, полудявах от щастие, особено когато спечелех. Всяка победа във финансовите битки ми даваше чувство на превъзходство и задоволяваше тщеславието ми. Някой би казал, че това е глупаво, но за момиче от малък град, което не е завършило следването си, бе приоритет да докаже на всички наоколо колко струва.
– Лаура, искаш ли какао или чай с мляко?
– Мартин, моля те! Посред нощ е! – Обърнах се на другата страна и покрих главата си с възглавницата.
Яркото августовско слънце грееше в спалнята. Мартин не харесваше тъмнината, така че дори прозорците на спалнята нямаха затъмняващи щори. Твърдеше, че тъмнината го води до депресия, което се срещаше по-често, отколкото кафе в „Старбъкс“. Прозорците бяха от източната страна и като напук слънцето всяка сутрин ми пречеше да спя.
– Направих и какао, и чай с мляко. – Самодоволният Мартин стоеше на вратата на спалнята с две чаши – със студена и с гореща напитка. – Навън е около сто градуса, така че, предполагам, ще избереш студеното – рече той и ми подаде чашата, повдигайки завивките.
Вбесена, се измъкнах от хралупата си. Знаех, че така или иначе, няма да ми се размине. Мартин стоеше усмихнат; още от рано сутринта беше пълен с енергия. Беше огромен мъж с плешива глава – на такива в моя град им викаха „мутри“. Но той нямаше нищо общо с тези момчета – освен физическата прилика. Беше най-добрият човек, когото бях срещала в живота си, ръководеше собствена фирма и всеки път, когато спечелеше повечко пари, наливаше голяма сума в детски хоспис, казвайки: „Бог ми даде, така че ще го споделя“.
Имаше сини очи, добри и изпълнени с топлина, голям, някога чупен нос – е, невинаги беше разумен и кротък – пълни устни, които най-много обичах в него, и възхитителна усмивка, която ме обезоръжаваше за секунди, когато бях ядосана.
Огромните му предмишници бяха покрити с татуировки, изобщо цялото му тяло беше в татуировки, с изключение на краката. Беше огромен, тежащ над сто килограма мъж, с когото винаги се чувствах в безопасност. Пред него изглеждах гротескно – със своите сто шейсет и пет сантиметра ръст и петдесет килограма тегло. През целия ми живот мама ме караше да спортувам, така че тренирах каквото ми паднеше, и понеже ентусиазмът ми бързо пресъхваше, бях минала през какво ли не: от спортно ходене до карате. На това дължах фигурата си, която, за разлика от структурата на мъжа ми, беше много спортна: коремът ми бе твърд и плосък, краката – мускулести, задникът ми – стегнат и щръкнал – символ на милионите клякания, които бях направила.
– Ставам вече – казах, като изпих на екс вкусното студено какао.
Оставих чашата и тръгнах към банята. Когато застанах пред огледалото, си дадох сметка колко много се нуждая от ваканция. Почти черните ми очи бяха тъжни и отчаяни, липсата на заетост беше довела до апатия. Кестенявите ми коси се спускаха по слабото ми лице и бяха паднали на раменете. В моя случай дължината им беше голям успех, защото обикновено не надвишаваха петнайсет сантиметра. При нормални обстоятелства щях да минавам за прилична мацка, но за жалост, не и сега. Бях потисната от собственото си поведение, от факта, че не ми се работи, от липсата на идея какво ще правя по-нататък. Професионалният ми живот винаги бе оказвал влияние на чувството ми за достойнство. Без визитна картичка в портфейла и без служебен телефон имах чувството, че не съществувам. Измих си зъбите, прихванах си косите с фиби, прокарах туш през ресниците си и реших, че за днес това ми е достатъчно. Впрочем беше достатъчно, тъй като преди известно време, заради мързела ми, си направих постоянен грим на веждите, очите и устата, който ми оставяше максимално дълго време за сън, ограничавайки утринните посещения на банята до минимум.
Насочих се към гардероба за приготвените предния ден дрехи. Независимо от настроението и нещата, на които не можех да повлияя, дрехите ми винаги трябваше да бъдат възможно най-безупречни. В подходящите дрехи се чувствах по-добре – и ми се струваше, че това си личи.
Мама все ми повтаряше, че жената трябва да е красива дори когато страда, а тъй като лицето ми не можеше да бъде така привлекателно както обикновено, трябваше да отклоня вниманието от него. За пътуването избрах светлосини къси дънкови панталони, бяла широка риза, и – въпреки че навън беше вече трийсет градуса в десет сутринта – леко памучно сако в цвят сив меланж. В самолета винаги зъзнех, но ако преди това се издокарах, можех да се почувствам комфортно там, доколкото е възможно за човек, който панически се бои да лети. Пъхнах крака в сиво-белите си кецове на платформа на Изабел Маран и вече бях готова.
Влязох в хола, свързан с кухнята. Интериорът беше модерен, студен и суров. Стените бяха покрити с черно стъкло, барът проблясваше като лед, а вместо маса – както в нормалните жилища – имаше само плот с два високи стола, облицовани с кожа. Огромният сив ъглов диван насред помещението свидетелстваше, че собственикът не е от най-дребните. Спалнята бе разделена от хола с голям аквариум. Безсмислено беше да се търси в този интериор женска ръка. Подхождаше идеално за вечен ерген, какъвто бе собственикът на жилището.
Мартин, както винаги, беше забил нос в компютъра. Без значение какво правеше: дали работеше, приемаше някого, или просто гледаше филм по телевизията, компютърът като негов най-добър приятел бе неотделима част от неговата същност. Това ме докарваше до бяс, но за жалост, беше така от самото начало, така че нямах право да го променям. Дори и аз преди повече от година влязох в живота му благодарение на тази джаджа, така че би било лицемерно изведнъж да настоявам да се раздели с нея.
Това беше през февруари, а аз, колкото и да бе странно, повече от половин година не бях имала връзка. Това вече беше започнало да ми омръзва, а може би ми тежеше самотата, така че реших да си направя профил в сайт за запознанства, което ми достави голямо удоволствие и определено повдигна и без това високото ми самочувствие. През една от безсънните нощи, докато ровех из профилите на стотици мъже, се натъкнах на Мартин, търсещ поредната жена, която да запълни еднократно света му. Заинтригувах се и така дребното момиче укроти татуираното чудовище. Връзката ни беше нестандартна, тъй като и двамата имахме много силни и невъздържани характери, а също така притежавахме интелект и големи познания в професионалните си области. Това ни привличаше един към друг, интригуваше ни. Единственото, което липсваше в тази връзка, беше животинското привличане и страстта, която не се разрази между нас. Както веднъж Мартин се изказа евфемистично по този повод, той си беше „взел своето от живота“. Аз от своя страна бях кипящ вулкан от сексуална енергия, която освобождавах в почти всекидневно мастурбиране. Но ми беше добре с него, чувствах се в безопасност и спокойна, а това беше по-важно за мен от секса. Или поне така смятах.
– Скъпи, готова съм, трябва само по някакво чудо куфарът да се затвори и тръгваме.
Мартин се надигна със смях иззад компютъра, прибра го в сака и тръгна към моя багаж.
– Ще се справя някак с това, мило – каза, притискайки куфара, в който спокойно можех да се поместя и аз самата. – Всеки път едно и също: излишен багаж, трийсет чифта обувки и безсмислено превозване на половината гардероб, като използваш сигурно около десет процента от това, което си взела.
Навъсих се и скръстих ръце на гърдите си.
– Но имам избор! – напомних му, слагайки си очилата.
На летището, както винаги, изпитах нездраво вълнение, или по-скоро страх, тъй като заради клаустрофобията си мразех да летя. Освен това бях наследила от мама черногледството ѝ, така че навсякъде усещах дебнеща ме смърт, а летящата консерва с двигатели така и не спечели доверието ми.
В светлото фоайе на терминала на заминаващите вече ни чакаха приятелите на Мартин, които бяха избрали мястото на ваканцията ни. Каролина и Михал бяха двойка от много години, мислеха за сватба, но не отиваха по-далеч от мисленето. Той беше от типа чаровни бъбривци, късо подстриган, с тен, доста красив младеж със сини очи и светлоруси коси. Интересуваха го изключително женските гърди и той изобщо не криеше това. Тя пък беше висока, дългокрака брюнетка с нежни момичешки черти. На пръв поглед нищо особено, но при по-внимателно вглеждане се оказваше, че е доста интересна. Тя игнорираше успешно мачовските импулси на Михал. Чудех се как го прави. Аз със своята агресивност не бих се справила с тип, чиято глава при вида на жена се обръща като перископа на подводница, търсеща врага. Глътнах две таблетки успокоително, за да не изпадна в паника на борда и да не се излагам.
Имахме междинна спирка в Рим. Едночасов престой там и вече пряк, слава богу, само едночасов полет до Сицилия. За последен път бях ходила в Италия, когато бях на шестнайсет, и оттогава нямах добро мнение за хората, които живееха там. Италианците бяха шумни, нахални и не говореха английски. А пък за мен английският беше като роден език. След толкова години, прекарани по хотели, от време на време дори мислех на английски.
Когато най-накрая се приземихме на летището в Катания, слънцето вече залязваше. Човекът, който даваше колите под наем, обслужваше клиентите твърде бавно и заседнахме в опашката за един час. Раздразнението на гладния Мартин ми действаше на нервите, така че реших да разгледам околността, в която нямаше нищо за гледане. Излязох от климатизираната сграда и почувствах смазваща жега. В далечината се виждаше димящата Етна. Гледката ме очарова, макар да знаех, че вулканът е активен. Както си крачех с вирната глава, не забелязах, че тротоарът свършва, и преди да се усетя, пред мен се озова огромен италианец, в когото едва не се спънах. Спрях се като закована на пет сантиметра от гърба на мъжа, а онзи дори не потрепна, сякаш изобщо не беше забелязал, че едва не се приземих върху гърба му. От сградата на летището забързано излизаха типове с тъмни костюми, а този изглеждаше сякаш ги ескортира. Не ги изчаках да преминат, само направих кръгом и тръгнах обратно към чакалнята, молейки се колата най-накрая да е наета. Когато стигнах сградата, покрай мен преминаха три черни джипа, средният като че ли намали, докато минаваше покрай мен, но през черното стъкло не можеше да се види нищо вътре.
Вижте трейлър - „365 дни”, адаптация на Netflix: