На пазара вече можете да намерите „Лъжите, които изрече“ на британката Хариет Тайс, автор на психологическия трилър „Кървавият портокал“. Тайс отново ни изправя срещу най-тъмните страхове на хората... и капаните, в които сами се вкарват.
Преди 48 часа Сейди е имала спокоен живот в уютна къща, където живее с 11-годишната си дъщеря Робин и съпруга си. Е, в последните месеци той се държи дистанцирано, но тя го отдава на стресиращата му работа в инвестиционния сектор.
Сега двете с Робин спят прегърнати в студеното твърдо легло на майката на Сейди, мъчейки се да се стоплят, на стотици километри от дома си. Когато Сейди е напуснала къщата, преди да роди дъщеря си, го е направила с намерението никога да не се връща – към студената си, жестока майка, към неуютния злокобен дом, към всички спомени от живота си преди. Но сега тази къща е спасителната сламка – единственият покрив над главите им.
Сейди не може да каже на Робин от какво се страхува. Защо се е наложило да напуснат дома си толкова бързо. Защо баща ѝ няма да дойде. По-лесно е Робин да мисли, че причината да се преместят е за да учи в старото училище на Сейди – застрашителното частно училище, където тя самата винаги се е чувствала аутсайдер. Всяка една малка лъжа, която изрича, е за да пази Робин в безопасност.
Но сред враждебно настроената, силно конкурентна клика на останалите майки, твърдо решени да не приемат никой новопристигнал, зачестяващите случаи на тормоз върху Робин и напрежението от приближаващите изпити, които ще решат дали момичето може да остане в училището, Сейди се чувства като котка върху горещ ламаринен покрив.
Опасностите дебнат отвсякъде. И миналото не е готово още да ги пусне.
„Лъжите, които изрече“ е смразяващият нов трилър на британската авторка Хариет Тайс, в който една майка ще направи всичко, за да опази дъщеря си. Но лъжите, които изрича, за да я предпази, не могат да спрат ноктите на злото.
*
Превъзходен трилър с отлично изградени и завладяващи персонажи.
Клеър Макинтош, автор на „Оставих те да си отидеш” и „Донорът“
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Из „Лъжите, които изрече“
Хариет Тайс
2.
Седя до прозореца в автобуса и съм опряла чело в стъклото. Номер 46 е пълен и бавен, тътри се от спирка на спирка от „Камдън“ към Сейнт Джоунс Уд. Помня маршрута така добре, че съм способна да го измина със затворени очи. Всичко е различно и заедно с това – съвсем същото, безкрайните строителни работи, пресни слоеве боя върху старите постройки.
Хвърлям бърз поглед към профила на Робин – все така е захласната в телефона си. Изсмива се и вдига глава.
– Ема ми праща много нова информация. Такива драми. Доволна съм, че не съм там, та да се справям с всичко това – обяснява Робин и тиква телефона си в чантата.
Почти ѝ вярвам.
Стомахът ми се свива, когато наближаваме познатата спирка. Изведнъж звукът от заобикалящия ни трафик става прекалено натрапчив. Скърцане на спирачки, надуване на клаксони, мъж крещи „майната ти“ в далечината. От улицата нахлуват изгорели газове и задавят гърлото ми, покрай нас се движи стабилна колона от черни автомобили СУВ. Ние ще сме единствените, които ще се появим в училище с автобус.
Шофьорът на автобуса натиска неочаквано спирачки и главата ми се блъска в стъклото. Затварям очи заради спомените.
***
– Никога няма да получим място – бях отсякла, когато преди две години ми казаха какво е сторила майка ми. – Прекалено късно е. Конкуренцията е голяма. Няма начин да се появят свободни места. Не и в началото на четвърти клас, нито след две години. Списъкът с чакащи ще е дълъг колкото ръката ми. Тя си въобразява, че може да контролира всичко, но не е така. Дори да бяхме съгласни на такова нещо, не бихме били в състояние да го осъществим.
И това беше самата истина, удовлетворението ми беше огромно, когато служителката, отговаряща за приема, посрещна плахото ми запитване с рязък отказ.
Но това беше, преди всичко да се обърка. Преди бракът ми с Андрю да се срине в рамките на последвалите две кратки години. И тогава, само преди няколко седмици, за моя изненада, дойде обаждане от същата служителка, която ме уведомяваше, че има свободно място, стига Робин да може да започне незабавно. Канех се да отговоря с „не“, но нещо ме накара да не прибързвам. Ще го обмисля за кратко, ако не е проблем. Вместо това от устата ми излязоха тези думи.
Нищо не би могло да ме подготви за отчаянието, с което четиресет и осем часа по-късно ѝ позвъних със сърце в зъбите, за да питам – да се моля – дали мястото още е налично. Моля ви. За нея – просто стандартна процедура, начин да запълни неочаквано празно място в класа, а за мен – същинско чудо, всичко, нужно ми за нашето бягство. Спасение, към което до онзи момент не знаех, че ще се наложи да прибягна. Като изпълнявам условието на властното завещание на майка ми да пратя Робин в „Ашъмс“ – без да го посещава, не бих получила къщата или малките доходи от наследството на майка ми, – имам с какво да се издържам, след като бях загърбила брака си.
Когато напуснах къщата ѝ преди повече от десетилетие, се заклех в живота си вече никога да не се върна. Да не позволя тя отново да ме контролира.
Но за Робин бих нарушила всяко обещание.
***
Вече сме при училищната порта и аз съм стиснала длани в джобовете си. Дори през очите на възрастен мястото изглежда огромно и внушително. Архитектура, достойна за най-престижното девическо училище в Северен Лондон. Мъча се да не си представям колко ли застрашително се вижда на дъщеря ми.
Има две двойки железни порти с официална цветна леха помежду им, с подрязан жив плет и циклами. От всяка от портите алеите се извиват по посока на широко стълбище, което отвежда до главния вход. Въпреки цялата грандиозност сградата не е разположена много далече от тротоара – превозно средство би трябвало да маневрира внимателно през портите, вместо да се плъзне царствено през тях. Няма как мястото да е по-различно от бившето училище на Робин, модерна постройка на улица в предградие. Това учебно заведение носи своята история и неговата гравитация като че опровергава присъствието на реални деца зад тези величествени врати.
Свеждам очи към Робин. Лицето ѝ е напрегнато, а цветът се е отцедил от бузите ѝ.
– Всичко ще бъде наред – отронвам. Искам да ѝ го обещая, но не съм в състояние.
Робин се озърта с немигащи очи. Стиска ме за ръката.
– И това е основно училище?
– Да. Атмосферата е далеч по-дружелюбна, отколкото ти изглежда, честна дума. – Едва се спирам да не кръстосам пръсти.
– Аха.
– Най-добре да влизаме – подканям я и тя кимва. Движим се бавно по алеята и нагоре по каменните стълби. Вратите са широки и дървени с медни топки, полирани са до блясък. Посягам да отворя, но вратата е блъсната рязко отвътре. Жена изскача забързано навън и се блъска право в мен. Аз отскачам сепнато назад и запазвам равновесие само защото се хващам за Робин, при което едва не повалям и нея. Глезенът ми се извива и усещам режеща болка.
– Внимавайте къде вървите! – Презрението на жената личи ясно в резкия ѝ глас. – Можех да падна по стълбите. – Отминава ни и тръгва надолу, а идеално изсушената ѝ руса коса подскача на раменете с всяка крачка. Проследявам я с поглед, а сърцето ми още блъска бясно заради случилото се. Висока и руса. Враждебна.
– Добре ли си? – пита Робин, а в този момент друга жена започва да цъка с език и ни отминава, извърната на една страна.
Гърлото ми се стяга, все едно съм напът да заплача. Или пък да им се разкрещя на всичките да вървят на майната си. Обърсвам бързо влагата от очите си.
– Добре съм.
Вече сме вътре, аз съм представила Робин на администраторката и съм попълнила формуляра с контакти за спешни ситуации, а сега стоя до Робин в очакване.
– Мамо, сега можеш да си вървиш – обявява Робин, а администраторката се смее.
– Тя е в безопасност с нас, госпожо Спенс.
– Това е фамилията на мъжа ми – пояснявам. Не мога да се накарам да изрека „бившия ми мъж“, когато Робин стои до мен. – Моята е Роупър. Сейди Роупър.
– Разбира се, госпожо Роупър – произнася тя. Те все така ме гледат и чакат да си тръгна.
Робин кимва.
– Мамо, върви.
Поглеждам към администраторката.
– Не съм ли ви нужна за друго? За обиколка, да се срещна с класната или пък за нещо друго?
Тя клати глава.
– Не днес. Ще се срещнете с класната на Робин, като му дойде времето. Ще ви пратим информация за родителската среща. – Обръща се към Робин: – Ще те заведа до класната ти стая.
Тя отвежда дъщеря ми, преди да съм успяла да се сбогувам с нея.
