Животът е една верижка от подредени случайности, чийто смисъл разбираме доста по-късно. В целия този пъзел от случайности се появяват хора - близки или не дотам близки, познати или непознати, хора, с които се разминаваме всеки ден или такива, за които до вчера дори не сме подозирали, че съществуват. Всички онези малки ежедневни неща, които изживяваме, всъщност ни отвеждат до нещо много по-могъщо, значимо и съдбоносно.
Бях малка. Може би на седем или осем години. Много обичах, когато баба ме гледаше. Правехме толкова различни неща - разхождахме се, рисувахме, правехме къщички от клечки. Това, което очаквах с най-голямо нетърпение, беше да дойде време за някой хубав български филм, който дават по телевизията. Баба ми обожаваше българските филми - сякаш я връщаха в онова време, когато светът е познавал чувства като любов, подкрепа, страх и болка в най-чистата им форма.
Баба беше направила от онези малки, сладки и пухкави кифлички с мармалад. Това значеше само едно - време е за филм. Двете много обичахме да похапваме нещо сладичко, докато гледаме телевизия. Тъкмо започваше някакъв черно-бял филм. Не го бях гледала досега. Но от къде да знам, как да предположа, че този филм и по-точно главната актриса в него, ще преобърне всичко в мен. В този момент сякаш съдбата имаше друг план за мен - далеч от моя, да стана счетоводителка.
По време на Втората световна война Богдан Коканов е царски офицер, участник в Българския корпус в Македония. Три години след идването на комунистите на власт срещу него е заведено дело. Въпреки че е оправдан, на излизане от Съдебната палата офицерът Коканов е натикан в кола на Народната милиция и насилствено откаран в концлагера Белене. По-късно неговата дъщеря Невена решава никога да не говори за това. Тя се опитва да отвори една друга страница в живота си. Мълчаливо се връща към истината едва, когато безмилостно я късат на изпитите във ВИТИЗ. Досеща се интуитивно - миналото преследва нейното бъдеще.
Баща й оцелява. След излизането му от Белене, семейството няма право да живее в София. Така Невена и нейният брат Димитър прекарват детството си в село Кумарица, днес град Нови Искър. При баба и дядо - най-подходящото място да разбереш, че единственият начин да живееш, е като откриваш пейзажи, в които да се взираш. Защото животът е гледане напред, някъде в далечината. Без разстоянието до мечтите, светът не би бил друго, освен тясна килия.
Малката Невена Коканова е хубаво дете с големи, умни и любопитни очи. Родена е в Дупница на 12 декември 1938 г. Прилича на майка си Елеонора, от която е наследила артистичната си душа и светлия поглед към изкуството. Част от инстинктивното търсене на духовни същности за Невена е любовта към рисуването. Въпреки дарбата й да борави с цветовете, плахата мисъл за кандидатстване в художествената гимназия е отхвърлена категорично от семейния съвет като несериозна. Духовността е заменена с еснафската стабилност на Икономическия техникум. Невена не се противопоставя, но едно свидно чувство, един копнеж, я дърпат наивно към света на изкуството. Тя усеща, че си заслужава само това, в което човек влага душата си.
В десети клас съдбата започва бавно да я притегля към себе си. Невена среща Ичо, съученик от основното училище в Дупница, момчето от чина пред нея - дребен, луничав и малко свит. Той вече работи в Кинематографията и споменава, че там търсят статисти. В онези години Коканова дори не знае какво е статист, но разказите за правенето на филми, я омагьосват. Кандидатства и я взимат, разбира се. Не всеки има лице, което проговаря преди да са помръднали устните.
Ето я Невена в началото на пътя. Онзи, който ще продължи възхитително чак до човешкия й край. Тя прави големи пробиви като актриса, участва в многобройни прожекции като „Тютюн“, „Спомен за близначката“, „Момчето си отива“, „Дами канят“, „Отклонение“ и т.н.
Друг ярък пример е една от класиките на родното кино, „Крадецът на праскови“, режисиран от Въло Радев и излязъл на големия екран през 1964 година. Втората голяма филмова роля, която утвърждава Коканова като истинска звезда, е свързана със скандал. В ролята на Лиза, Въло Радев вижда само една възможна актриса - Коканова. Но цялата гилдия скача срещу режисьора, въпреки успеха на Невена като Ирина в „Тютюн“. Нещо повече, по нареждане на Кинематографията снимките на филма „Крадецът на праскови“ започват с актрисата от Народния театър Виолета Минкова.
„Странно е, че след „Тютюн“ се забелязваше една трудно обяснима резервираност в отношението към Коканова - у колеги, у критици. Може би това бе просто стъписване пред новото, разрушило традиционния образ“, споделя Въло Радев.
Не, не е странно. Невена е прекалено красива, за да й бъде простено. Красотата има и своите недостатъци. Хората искат да са богове, за да разпределят щастието според дребнавата си, малко стисната природа.
Екипът започва работа във Велико Търново с Виолета Минкова и Раде Маркович. Сърбинът играе военнопленника, влюбен в жената на коменданта. Още при първото преглеждане на заснетия материал Въло Радев и операторът Тодор Стоянов разбират - филм няма да има, ако не участва Коканова. „Аз съм изстрадала тази роля, искам да я направя“, казва Невена. Директорът на Сатирата, Дановски, не я пуска от представление - бесен е, че са я пренебрегнали в началото. Желанието на всяка цена да изиграе тази роля, не спира Невена да се бори. Раздвоена между театралната сцена и филма, тя снима до обяд на другия ден във Велико Търново и се връща обратно в София, където репетира и играе. Време за сън няма. Отдадеността е водещият мотив в живота й. Без да очаква, Невена се впуска в едно любовно приключение, макар че по това време, е омъжена.
По време на снимките между сгодения Раде и Невена се случва онова, което трябва да изиграят във филма.
„От нас се искаше да водим някакъв тайнствен любовен разговор без думи - така, както хората си говорят за какво ли не, но едва чакат да се срещнат очите им и да почувстват, че мислят по един и същ начин. Така започна всичко и после никой не можеше да го спре. Така беше. Не знам точно в коя секунда. Всъщност знам, случи се веднага. Любовта!“, споделя Раде.
Това е Невена Коканова - с лице точно такова, каквото трябва да бъде. Сякаш измислено, за да те смущава. За да те влюбва. За да те вдъхновява. Тя е обещание за собствен свят, който се опитваш да разголваш. Без да нараняваш. Лицето й не е за всеки. То е за този, който умее да чете човешките лица. Да разговаря с чертите, да чете мислите. И чак накрая да приближи устните. За да прогледне през тях дълбочината на един живот.
За нея изкуството е голота. То те показва отвътре. Няма значение дали рисуваш, снимаш или пишеш - ти винаги късаш от себе си, от плътта и от мисълта. Истинското изкуство е раздаване, срамежливо понякога. Няма нищо общо с шумното показване.
Има нещо толкова специално между нас двете. Нещо, което винаги ще заема част от сърцето ми. През 1956 г. тя е абитуриентка от Икономическия техникум. Днес, през 2020 г., аз съм абитуриентка, завършваща икономическото си образование. През 1956 г. Невена Коканова насочва към безкрайно предизвикателната академия ВИТИЗ. Днес, през 2020 г., поемам по нейния път и ще кандидатствам в НАТФИЗ. Позволи ли ми филмът „Крадецът на праскови“, който изгледах с баба, да открия истинската си същност и да се отърва от всичко, което не съм? Или това е просто случайност? Не знам. Знам само, че това е актрисата, заради която обикнах киното.
 Силата на хората е в тяхното единство! |
Материалът е изготвен от Мариана Георгиева, ученичка в ПГ „Велизар Пеев“, гр. Своге, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“